Японска градина

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Мъховата градина на храма Сайходжи в Киото, създадена 1339 г.

Японските градини (на японски: 日本庭園) са вид градини, традиционни за Япония, които пресъздават миниатюрни идеализирани пейзажи, често по много абстрактен и стилизиран начин.

Съществуват различни стилове японски градини, като предназначените за чайна церемония роджи или създадените за дзен медитация каменни градини.

История[редактиране | редактиране на кода]

Японските градини възникват през 7 век под влияние на китайските, като постепенно развиват собствена естетика, основана на японските материали и културни традиции.

В развитието на японската градина има няколко етапа:

Градината в Бьодо-ин, Киото (1053)
  • Период Нара (VI – VIII век.). Градинското изкуство просто е възприето от Китай, така че китайските тенденции все още са изключително силни. По това време столицата е в Нара – град, построен по подобие на китайския град Chanchan и на територията на Императорския дворец са направени първите градини – разбира се в съответствие с китайската традиция.
  • Период Хейан (IX – XII в.). В този период се появява новата столица – Киото, с истинските японски особености. Станалите вече традиция градини придобиват нов вид – градини за чайна церемония.
  • Период Kamakura и Muromachi (1185 – 1573). Слабостта на императорите и съперничеството между местните феодали води до две граждански войни (1156 и 1159 г.), които унищожават голяма част от Киото и неговите градини. Столицата се премества временно в Камакура, Канагава, а през 1336 г. обратно в Киото. Появява се първата дзен градина в Япония (построена е от китайски свещеник през 1251 г. в Камакура).[1]
  • Периодът Momoyama (1568 – 1600) е най-къс (само 32 години) и до голяма степен е зает с войните между даймио, лидерите на японските феодални кланове. Новите центрове на власт и култура са укрепените замъци на даймио, около които се появяват градове и градини.[2]
Градината Кацура в Киото (1641 – 1662)
  • Период Едо (1615 – 1867). По време на този период, властта преминава в клана Токугава, от който са и всички шогуни. Те преместват столицата в град Едо (съвременно Токио). По това време Япония, с изключение на пристанището Нагасаки, е почти затворена за чужденци и японците не са допускани да пътуват до всяка страна, с изключение на Китай и Холандия. Императорът остава в Киото като лидер фигурант, с власт само над културните и религиозни въпроси. Шогуните не отделят големи средства за издръжка на императорите, но предоставят щедри субсидии за изграждане на градини.[3] В периода Едо се появява нов вид японска архитектура, наречена „Sukiya-zukuri“. Сградите са разположени така, че винаги градината да се наблюдава по диагонал, а не направо. Този стил се нарича с поетичното име Ganko, което означава буквално „ято на диви гъски в полет“.[4] Повечето от градините са били тип алея или каменни дзен градини, обикновено много по-големи в сравнение с предишните периоди.[5]
  • Период Мейжи (1868 – 1912) – в този период се усеща влиянието от Запад – пренасят се и много нови растения. Много от най-старите частни градини са били изоставени и се рушат. През 1871 г. закон трансформира много градини от периодите Momoyama и Едо в обществени паркове, с цел да се съхранят.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Danielle Elisseeff, Jardins japonais, с. 30 – 31
  2. Nitschke, Le jardin japonais, с. 120
  3. Miyeko Murase, L'Art du Japon, с. 277 – 281
  4. Nitschke, Le jardin Japonais, с. 158
  5. Nitschke, Le jardin japonais, с. 169 – 172