Биоко

Биоко е остров в Гвинейския залив и принадлежи на Екваториална Гвинея. Старото, колониално име на острова е Фернандо По, а по време на диктатурата на на Масиас Нгуема Бийого е преименуван на Бийого, след падане на диктатурата през 1979 г. приема сегашното си име- Биоко. Сред племето Буби той е известен като Отчо.

Изглед на острова от сателит

География

Общата площ на острова е 2 017 квадратни километра. Дължината му от север-североизток е 70 км, а дължината от юг-югозапад е 32 км. Той е от вулканичен произход, с най-висок връх Пико Басиле – 3 012 м.

Биоко, изглед от камерунският град Лимбе

Население

Островът е с население от 130 000 жители, повечето от които принадлежат към племето Буби. Останалата част са Фернандино (негри, върнали се от Америка), испанци и преселници от съседните държави Камерун и Сао Томе и Принсипи.

История

Счита се, че племето Буби, населяващо острова в момента, е произлязло от племената Банту, обитавали острова през първото хилядолетие преди новата ера. През 1472 г. португалския изследовател Фернандо По открива острова, търсейки пътя към Индия. Нарекъл го Формоза Флора – Красиво Цвете, но през 1494 г. островът приема името на откривателя си. За разлика от другите острови в района Биоко има коренно население – Буби, говорещи на собствен език от езиковата група на Банту.

През 1642 г. холандската компания Източна Индия основава своя база за търговия с роби без съгласието на португалците. Временно тя става главната им база в Гвинейския залив. Португалците се завръщат отново през 1648 г. и заменят холандската фирма със своя, утвърдила се вече на съседния остров Кориско. Паралелно с това започва и формирането на ново царство на племето Буби, което в следствие на тежкото поробване са принудени да изоставят крайбрежните райони и да се заселят към по-безопасните планински райони на острова.

През 1778 г. попртугалците преотстъпват острова, както и остров Аннобон и останалото крайбрежие на Гвинейския залив, подписвайки договорът от Ел Пардо, като в замяна получават територии в Южна Америка. Испания изпраща експедиция до острова, водена от Конде де Аргелехос, която остава на острова 4 месеца. През 1778 г. Испания назначава губернатор на острова, който остава до 1780 г.

Местният цар Моломбо (1700 – 1760) е наследен от Лорите (1760 – 1810), Лопоа (1810 – 1842). От 1827 г. до 1843 г. Британия установява свои бази на острова в Порт Кларънс и Сан Карлос, борейки се с търговията с роби. През март 1843 г. Хуан Хосе Лерена изгонва британците от острова. Мадабита (1842 – 1860) и Сепоко (1860 – 1875) били месните управници. През този период на острова се заселват стотици негри, завърнали се от Куба, както и десетки испански учени и политици.

От 1923 г. до 1930 г. ООН разследва миграциите между Либерия и испанската колония Фернандо По. Въпреки, че ООН концентрира вниманието си върху Либерия, все пак разкрива злоупотреба с условията на труд на острова. В края на 19ти век икономиката се ориентира от производство на палмово масло, към какаовите плантации. Зависимостта от емигрантски труд и повишаване на конкуренцията от страна на европейците е резултат на икономическа криза в първите години на 20ти век. Последиците от нея са задържане на продукцията, както и неплащане на работниците. Все пак разследването на ООН е с цел да опазят либерийският труд на африканския континент, а не опит за облекчаване на неговите злоупотреби.

Островът е бил използван като база за полети по време на гражданската война в Нигерия.

Днес

Малабо е столица на Екваториална Гвинея и най-голям град на острова. Островът е обхванат от влажни екваториални гори. Западно от столицата се произвежда природен газ за корабоплаване. Има добре развита транспортна инфраструктура.

История на пощата

Първите марки са издадени през 1868 г. от испанските колониални власти в столицата Санта Изабел (Малабо).

Портал „Африка“ съдържа още много статии, свързани с Африка. Можете да се включите към Уикипроект „Африка“.