Българо-турски протокол (1909)
Българо-турският протокол от 6 април 1909 година е споразумение, с което Османската империя признава независимостта на Царство България[1] срещу материални компенсации и гаранции за правата на мюсюлманите на българска територия.
Предистория
[редактиране | редактиране на кода]Отхвърлянето на трибутарния статут от България на 22 септември 1908 предизвиква остра реакция на османските власти. Срещу отказа на султана от формалния контрол върху външната политика на София и южната част на страната (третирана съгласно Топханенския акт като османска провинция), те настояват за парични компенсации и корекции на границата в района на Одрин и поречието на Арда до Харманли[2]. В отговор на военните демонстрации от османска страна, правителството на Александър Малинов е принудено да свика частична мобилизация на два пъти в рамките на три месеца (октомври 1908 – януари 1909). На предложението му да даде обезщетение от 10 милиона е отвърнато с искания за 572 милиона лева. През ноември 1908 българският пратеник в Цариград Андрей Ляпчев предлага максимума, на който София е готова – 82 милиона лева.[3]
Развръзката в дипломатическата криза настъпва през януари 1909, когато руският външен министър Александър Изволски предлага общоприемлива формула за уреждане на материалните последици от акта на 22 септември. Съгласно неговото предложение, в началото на март е постигнато предварително споразумение – Руско-турски протокол (1909), с което Русия отписва част от контрибуциите, които Османската империя ѝ дължи след войната от 1877 – 1878 година. В замяна на това, османската страна се съгласява да се откаже от финансовите си претенции към България и да признае независимостта ѝ. След като българското правителство се съгласява да поеме дълг към Русия в размер на 82 милиона, на София и Цариград остава да уредят помежду си само въпросите, свързани с имуществото на османската държава и мюсюлманската общност на българска територия.[4]
Съдържание
[редактиране | редактиране на кода]Българо-турското споразумение е подписано в Цариград от Андрей Ляпчев и Рифат паша с посредничеството на съглашенските посланици. С подписа на турския външен министър са анулирани членовете на Берлинския договор, учредяващи Източна Румелия като турска провинция и натоварващи България с ежегоден трибут и пропорционален дял от османския държавен дълг.[5]
Под натиска на Австро-Унгария и Германия в протокола е включен член, осигуряващ обезщетение за вложителите в Компанията на Източните железници, които отстъпват активите си в Южна България. Компенсациите са договорени през юни от Ляпчев в директни преговори с ръководството на компанията.
Протоколът задължава българското правителство да заплати на Османската империя за правата ѝ върху телеграфа, пощите, фаровете и санитарната служба на своя територия. България поема и задължението да гарантира свободно изповядване на вярата и равенство на мюсюлманите с останалите си граждани, договорена е и организацията на мюсюлманските общини и съставяне на комисия за вакъфските имоти.[5]
Другите условия, по които Ляпчев преговаря, а именно защита на българите в империята, утвърждаване на Екзархията, прокарване на железница от Македония (Куманово) до българската граница, митнически съюз[6], остават извън споразумението.
Значение
[редактиране | редактиране на кода]Българо-турският протокол слага край на опасността от война между двете държави и на Балканската криза, предизвикана от обявяването на българската независимост, както и от австро-унгарската анексия на Босна и Херцеговина. Броени дни след сключването му, независимостта на България е призната от всички Велики сили.[5]
Вижте също
[редактиране | редактиране на кода]Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Известник - вестник:седмичник, издател П. Глушков, Варна, бр. 31, 14 април 1909 г., стр. 1
- ↑ Тодорова, Цветана и др. История на външния държавен дълг на България 1878 – 1990 г., част 1. София, Българска народна банка, 2009. ISBN 978-954-8579-18-6. с. 122. Посетен на 15 февруари 2015.
- ↑ Стателова, Елена и др. История на българската дипломация 1879 – 1913 г. София, Фондация Отворено общество, 1994. ISBN 954-520-038-3. с. 390 – 396.
- ↑ Стателова 1994, с. 398.
- ↑ а б в Стателова 1994, с. 402 – 403.
- ↑ Стателова 1994, с. 392.
