Имеон

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Районът на планината Имеон със земите на народността булхи, съгласно реконструкцията на акад. Сурен Еремян по текста на „Ашхарацуйц“

Имеон е древно име на централноазиатската система от планински вериги включваща днешните планини Хиндукуш, Памир и Тяншан, която се простира от планината Загрос на югозапад до Алтай на североизток, свързана с Кунлун, Каракорум и Хималаите на югоизток.

Географско положение[редактиране | edit source]

Подробно описание на планинската територия и населяващите я народи е дадено в арменския географски справочник „Ашхарацуйц“ на Ананий Ширакаци от 7 век, възможно основан на по-ранен труд на Моисей Хоренски от 5 век. Според картата на Централна Азия, реконструирана от акад. Сурен Еремян въз основа на текста на „Ашхарацуйц“, планинската система се дели на четири дяла наречени съответно Южен Имеон (‘Емавон’ на арменски), Югоизточен Имеон, Северен Имеон, и [Североизточен] Имеон, отговарящи съответно на днешния Хиндукуш; на Бадахшан (Афганистан) и Памир; Алайския хребет и хребетите на Тяншан разположени северно от Ферганската долина; и централния и източен дял на Тяншан. Имеон граничи със земите на Китай на изток, Индия на юг, ‘Ария’ (днешен Иран) на запад, и Хорезъм на северозапад.

Почти до края на 19 в. планинската верига образувана от хребедите Фергански, Алайски, Киригизки, Кокшетау, се възприема от местното население като единна планинска верига продължение на Тяншан и Памир, наричана Болор. В „Худуд Ал Алам” (Граници на света) от неизв. персийски автор и в съчиненията на Махмуд Кашгари хребетът Болор се нарича още Маниса: “….планината, прилепяща се към нея (която е разположена) между края на Хиндустан (Индия) и началото на Чинистан (Китай). Тя се нарича Manisa”…. “4. В края на Хиндустан, и в началото на Тибет, разклонение на (хребета Manisa) лежи на изток в Чинистан на разтояние 50 фарсанга.”

Имеон – названието е с много древен прединдоевропейски, кавказки субстратен произход, свързан с доиндоевропейското кавказоезично население на Ср. Азия. Напр. в кавк. яз., цезки ħimu, гинукски χemu, гунзипски γhemu, чиракски γhuma – голям камък. (вж. и Хемус – античното название на Стара планина, което също е със субстратен произход), в баски mendi –планина, откъдето е попаднало в келт. ез., брет. menez, др.ирл. monid; кимвър. mynydd, корнуел. meneth – планина, латински  mons – хълм, в древнокавказките ез., хатски munamuna – камъни, а каситски muna – камък, в етруски mun – надгробен камък, откъдето е и латин. monumentus – паметник. Афразийски паралел в др.египт. mnt.t, акад. mad – камък. В индоарийски simán, санскрит, пали sānu – планински гребен, санскрит sīmā – граница, предел, бряг, гранично планинско било, хетски şamana – основа, фундамент, са от същия субстратен пр. Така че названието Манас има своите убедителни доиндоевропейски корени, преминало през индоарийски, ирански (санскр. sīmā > иран. hīmā). Самото понятие Болор е пълен негов смислов аналог и така се нарича до ХІХ в. най-източната част на Памир, преминаваща към Тяншан – Болор-таг (днес Конгур-таг (Kongur Tagh) и Муз-таг-ата (Muztagh Ata), които са със същия субстратен произход: *qťunt'u- / qťunt'o- хълм, пракавказки *Gwint – хълм, лак., лезг. qunt - хълм, бирм. kunh, kūnγ – хълм, височина, и за Музтаг-ата – в севернокавк. ез. сем., акваш. miži, чамалал. mizʷ - канара, голяма скала, цезки mizo – земя, акушки (даргвински) muza – планина, хълм, височина, арчински mocor – планинско пасище, кавк. авар. miçír – острие, ръб, край, лакски miç – край, връх, в бурушастки *muś – нос, край, остър край, в баски *mośu – нос, лице, но също и връх, точка, място, така че произходът на топонима *Муз- е от севернокавказки, респ. от прабуришки!). В „Ашхарацуиц”, Имеон е сравнена по форма с арменската буква „люн” подобна на разтеглено "L".

Планината Имеон е прочута с находището на лапис лазули в западен Бадахшан, означено на картата на Ширакаци. Мините при Сар-е-Санг са снабдявали още древните цивилизации на Египет, Месопотамия, Индия и Рим, а и днес произвеждат най-висококачесвения лапис лазули в света.

Планината е била пресичана от участък на Пътя на коприната водещ от Яркенд през Каменната кула (спомената от Птолемей и отбелязана на картата от ‘Ашхарацуйц’), през Ваханския коридор до Бадахшан и оттам до големия древен град Балх. Един по-северен вариант на пътя минава от Кашгар през горната част на Алайската долина, и оттам през Алайския хребет към Ферганската долина.

Връзка с българите[редактиране | edit source]

Според една от хипотезите за произхода на прабългарите, поддържана от автори като Петър Добрев и Георги Бакалов, прародината на българите е в района на планината Имеон. Основните източници за това са „Ашхарацуйц“ и византийската хроника на Михаил Сирийски от 12 век.

„Ашхарацуйц“ поставя в близост до планината Емавон народът булх. Според възстановката на Еремян, обитаваната от него територия е в земите в горното течение на река Оксус (днешна Амударя) край северните склонове на Хиндукуш, западните склонове на Памир и южните склонове на Алайския хребет. Западните и северните подножия на планината Имеон северно от българските земи са показани в картата на ‘Ашхарацуйц’ като населени от съседните народи саки, масагети и хефталити.[1] Ширакаци използва същия етноним и за българите, които по негово време обитават долините на Северен Кавказ, а преди това са заселили и арменското княжество Вананд.[2]

Петър Добрев свързва името булх с предполагаемото Царство Балхара от около 7 век пр.Хр.[2] и го разглежда като форма на думата булг(ар).[3] Според други автори то е вариант на Бахл, персийска транскрипция на гръцкото име Бактра,[4] като свързването му с българите е резултат на повърхностна фонетична аналогия.[5] П.Добрев прави една съществена грешка. "Ашхарацуйц" се опира основно на трудовете на Птолемей. При сравняване картата на Птолемей с тази от "Ашхарацуйц" ясно се вижда че "народа булх" отговаря на посочените от Птолемей "билти" (biltae), които са дардите "балти" дали и едно от съвр.названия на областта - Балтистан.

Единственият писмен източник, свързващ пряко българите с Имеон, е сравнително късната хроника на Михаил Сирийски. Според неговия разказ трима братя (Хазар(ик), Булгари(иос) и трети с неизвестно име) се заселват в Европа, идвайки от клисурите на планината Имеон. Липсата на потвърждание в други византийски източници за тези сведения, както и за твърдението, че българите се заселват на Балканите със съгласието на император Маврикий, а не насилствено, дават основание на някои автори да оспорват тяхната достоверност. Според Рашо Рашев текстът има за цел да обоснове византийските претенции към българските земи на Балканите.[6]

Сведенията на някои други историографи от античността и ранното средновековие също се използват в подкрепа на хипотезата за връзка между българите и Имеон, макар че са възможни и други тълкувания. Така Агатий Миринейски, византийски автор от 6 век, съобщава, че старите земи на хуните и другите варварски народи се намират отсам планината Имай в Азия.[7] Теофилакт Симоката, историк от началото на 7 век, споменава земетресение в оногурския град Бакат, като непосредствено след това говори за чума и земетресение в Сугдайна.[8]

В своята “История” византийският хронист Теофилакт Симоката съобащава твърде ценно сведение за “хоногурите които имали град Бакат в Сугдайна (Согдиана), разрушен от земетресение”. Въпреки своята изклюителна важност, предвид ясното топографска привързване към определен район в Согдиана, нашите историци избягват да коментират тези сведения. Ясно е че хоногури и прабългарското племе оногури са едно и също нещо. Бакат е реално съществуващ град, намирал се е в согдийската област Уструшана, на три фарсаха от столицата и – Бунджикат, по посока на Ходжент. Истахри го нарича Вагкат което е точното предаване на согдийското му название – βγkt. Според Бартолд Вагкат е един от старите градове на Уструшана, свързан с наличието на древно светилище. Самото название преведено от согдийски означава “божествен град”. В Уструшана езическите храмове надживяват ислямизацията и се съхраняват до 12 в. В предислямското време лично владетелят носещ титлата афшин е извършвал жертвоприношението на овни. А това потвърждава извода, че етимологията на афшин, произлиза от авестийското понятие за жрец.

Вагкат съществува и днес, като малко селище носещо името Вокат в близост до гр.Ура-тюбе. Археологическите разкопки показват подем на града около 6-8 в. Строен е с тухли. Имал е двойна масивна крепостна стена с големи бойници и стражеви кули, отделяща вътрешния от външния град. Крепостта е съществувала още в 5 в. Интересен е фактът че археолозите са разкрили следи от опустошително земетресение в 5-6 в. в района на ранносредновеконото селище Канка в съседната област Чач. За връзка между оногурите и Уструшиана съобщават китайските хроники. В “Бей-ши” са посочени трите владения Ан, Унаге и Му зависими от владетеля на Кан. Във “Вей-шу” тези владения са включени в областта Цзейшуана. Според цитираният вече анализ на Л.Боровкова Цзейшуана е китайската транскрипция на Уструшана. В “Суй-шу” се дава по-пълно описание на владението Унаге: “Унаге, това е древната согдйиска земя. Титлата на владетеля е Финиши. Строевата войска е 10 000 души”. Финиши се явява китайската транскрипция на афшин – титлата на устушанския владетел. Не остава съмнение че Унаге е синоним на Уструшана, или част от нея. Всъщност Унаге е най-източната част от областта Унгус, т.е. най-източните части на Уананшана. А китайските унаге са идентични на хоногурите описано от Т.Симоката и техния град Бакат.

Други[редактиране | edit source]

Хребетът Имеон на остров Смит в архипелага Южни Шетландски острови, Антарктика е наречен в чест на планината Имеон.[9]

Източници[редактиране | edit source]

  1. Eremjan, S. T.. Central Asia according to "Ashharacujc" (VII c. AD) (JPG). // Посетен на 23 януари 2008.
  2. а б Добрев, Петър. Непознатата древна България. София: Издателство Иван Вазов, 2001. 158 стр. ISBN 9546041211
  3. Добрев, Петър. Името българи - ключ към древната българска история. София, 2002. с. 54, 150.
  4. Тер-Мкртичян, Л. Х.. Армянские источники о Средней Азии V-VII вв. Москва. с. 38-40, 44.
  5. История на Българите. Т.I. От древността до XVI век. София, 2003. с. 19.
  6. Рашев, Рашо. Легендата за Булгар. // България, българите и техните съседи през вековете. Велико Търново, 2003. с. 380-381.
  7. ГИБИ II. с. 185.
  8. ГИБИ II. с. 340.
  9. Справочник на българските наименования в Антарктика. Комисия по антарктическите наименования.
Други