Социалдемокрация

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Вижте пояснителната страница за други значения на Социалдемократи.

Социалдемокрацията е политическа идеология, която се заражда в края на XIX век от социалистическото движение. За разлика от марксизма, чиято цел е премахването на капитализма, тази цел на социалдемокрацията е преобразуването му и премахването на неговите недостатъци. Напоследък се наблюдава все повече отдалечаване на социалдемократическите партии от техните корени. Модерната социалдемократическа мисъл разглежда демократичния социализъм като един дълъг и продължителен процес на социални промени, които включва цяла система от етапи, ценности и реформистки преобразувания на обществото.

Като цяло, съвременните поддръжници на социалната демокрация проповядват следните виждания:

  • Смесена икономическа система, съставена главно от частна собственост, но и от субсидирани или притежавани от държавата програми за образование, здравеопазване и други социални дейности.
  • Правителствени институции, които регулират частните компании с оглед опазване интересите на работещите, консуматорите и за защита на конкуренцията.
  • Широка система за социална защита (противодействие на бедността, помощи за безработица, развита пенсионна система).
  • Средно до високо данъчно облагане от прогресивен тип за осигуряване на финансиране на правителствените разходи.

История[редактиране | редактиране на кода]

Епохата на Първия интернационал (1863 – 1876)[редактиране | редактиране на кода]

Корените на социалдемокрацията могат да бъдат проследени до 1860-те години на XIX век, когато последователно през 1864 г. е създадено Международното работническо сдружение със седалище в град Лондон, станало впоследствие известно като Първи интернационал, а на 23 май 1869 г. е създадено и Всеобщото сдружение на немските работници (на немски: Allgemeiner Deutscher Arbeiter-Verein) в Лайпциг, Кралство Саксония, от пруския евреин Фердинанд Ласал.[1]

Спорът за реформа или революция (1889 – 1914)[редактиране | редактиране на кода]

Двете световни войни, Великата депресия, революции и контрареволюции (1914 – 1945)[редактиране | редактиране на кода]

Студената война и кейнсианството (1945 – 1979)[редактиране | редактиране на кода]

Отговор на неолиберализма[редактиране | редактиране на кода]

Икономическата криза в Западния свят от средата до края на 70-те години на XX в. водят до възход на неолиберализма и избирането на политици с неолиберални платформи като британския министър-председател Маргарет Тачър и американския президент Роналд Рейгън.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Bookchin, Murray. The Third Revolution: Popular Movements in the Revolutionary Era. Т. 2. London, Cassell, 1998.