Направо към съдържанието

Битка за Лусон

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Битка за Лусон
Тихоокеански театър през Втората световна война
Командир на взвод сочи към вероятна японска позиция близо до Багио, 23 март 1945 г.
Командир на взвод сочи към вероятна японска позиция близо до Багио, 23 март 1945 г.
Информация
Период9 януари – 15 август 1945 г.
МястоЛусон, Филипини
РезултатСъюзническа победа
Страни в конфликта
Съединени американски щати САЩ
 Австралия
Мексико Мексико
Япония Япония
Командири и лидери
Съединени американски щати Дъглас Макартър
Съединени американски щати Уолтър Крюгер
Филипини Серхио Осменя
Япония Томоюки Ямашита
Сили
280 000 души275 000 души
Жертви и загуби
10 380 убити
36 550 ранени
260 мъртви от болести
205 535 мъртви (основно от болести и глад)
9050 пленени
Битка за Лусон в Общомедия
Първата вълна от войници, захождаща към плажовете на Лусон.
Разрушената сграда на градската администрация на Манила.

Битка за Лусон е наземна битка, част от Тихоокеанския театър на бойните действия през Втората световна война. Водена е от САЩ и колонията им, Филипините, срещу силите на Японската империя. Резултатът от битката е победа за САЩ и Филипините. Съюзниците контролират всички стратегически и икономически значими места на остров Лусон към март 1945 г., макар джобовете с японска съпротива да остават в планините до капитулацията на Япония.[1]

Филипините се считат за място с голямо стратегическо значение. Към октомври 1941 г. на Филипините са стационирани 135 000 войници и 227 самолета. Обаче, най-големият филипински остров Лусон е превзет от императорските сили през 1942 г. в хода на кампанията им за превземане на Филипините. Генерал Дъглас Макартър, който е отговорен за защитата на Филипините по това време, е изпратен в Австралия, а останалите американски войници са изтеглени към полуостров Батаан.[2]

Няколко месеца след това Макартър споделя вярването си, че е нужен опит за възвръщането на Филипините. Адмиралите Честър Нимиц и Ърнест Кинг се противопоставят на тази идея, твърдейки, че трябва да изчака, докато победата стане сигурна. Налага се Макартър да чака две години за желанието си. Първата цел на кампанията е островът Лейте, който е превзет след битка в края на декември 1944 г. Това е последвано от битката за Миндоро, а по-късно и от битката за Лусон.[2]

Преди американските сили да започнат нападението над Лусон се налага да се установи база за операции близо до острова. Особено важно е да се създадат военновъздушни бази, за да се предостави въздушно прикритие на напредващите наземни войски. Частите под командването на бригаден генерал Уилям Дункел завладяват остров Миндоро с помощта на 7-и флот. Към 28 декември САЩ вече разполагат с две военновъздушни бази и са готови да помагат с нападение над Лусон, което е планирано да стане на 9 януари 1945 г. Миндоро се намира южно от Лусон, но Макартър планира да направи десант по̀ на север.[3] Това би поставило войската му в удобна позиция до пътищата и железопътните линии на Лусон, водещи до Манила, основната цел на операцията.[1]

Американските самолети постоянно разузнават и бомбардират южните части на Лусон, с което целят да заблудят японските сили, че нападението над острова ще дойде от юг. Освен това се използват транспортни самолети, спускащи фалшиви манекени с парашути. Използват се миночистачи, за да се прочистват заливите южно от Лусон, а филипинската съпротива провежда саботажи също в Южен Лусон. Тези заблуждаващи операции, обаче, не убеждават генерал Ямашита, военачалник на императорската армия на Япония във Филипините, и той създава значителни отбранителни позиции в планините и възвишенията в Северен Лусон.[3]

Нападението над Лусон е започнато, както е планирано, на 9 януари 1945 г. Японските сили докладват над 70 съюзнически военни кораба да навлизат в залива Лингайен. Подготвителната бомбардировка срещу японските позиции от тези кораби започва към 7 часа сутринта. Десантът започва час по-късно.[4] Частите, слези на брега, са посрещнати от ожесточената съпротива на японските камикадзе самолети. Ескортният самолетоносач „Омани Бей“ е унищожен от удар на камикадзе, а разрушител и още няколко кораба също са потопени.[3] Самолети от 3-ти флот помагат на десанта, обстрелвайки и бомбардирайки японските оръдейни позиции.[5]

Десантът в залива Лингайен е дело на 6-а армия под командването на генерал Уолтър Крюгер. Приблизително 175 000 войници от 6-а армия слизат по дължина на 32-километровия плаж през следващите няколко дни, докато 1-ви корпус защитава фланговете им. След това 14-и корпус напредва на юг към Манила, въпреки опасенията на Крюгер, че източният му фланг е незащитен и уязвим, в случай че японците го нападнат. Все пак, такова нападение не настъпва, а американските части не срещат особена съпротива, докато не достигат военновъздушна база Кларк на 23 януари. Битката за нея продължава до края на месеца, а след като завзема базата, 14-и корпус продължава към Манила.[1]

Втори десант настъпва на 15 януари, 72 km югозападно от Манила. На 31 януари два полка от 11-а парашутна дивизия се спускат от въздуха, завладяват мост, а след това се отправят към Манила. На 3 февруари 1-ва кавалерийна дивизия превзема моста над река Тулахан, водещ към града. Те навлизат в града същата вечер и започват битката за превземане на Манила. На 4 февруари парашутистите от 11-а парашутна дивизия, приближавайки се към града от юг, се натъкват на основната японска отбрана южно от Манила, където настъплението им е спряно от тежка съпротива. Генерал Ямашита нарежда на войниците си да разрушат всички мостове и други важни съоръжения, когато американските части навлизат в града, и японските войски се укрепяват в града и продължават да се съпротивляват на американците. Генерал Макартър нарежда превземането на Манила на същия ден. На 11 февруари 11-а парашутна дивизия завладява последната японска позиция в околността на града, като така успява да обгради цяла Манила. През следващите дни американски и филипински части изчистват града от японска съпротива.[1]

Борбата на остров Лусон продължава и през следващите седмици, докато все повече американски войници пристигат на него. Към началото на март Съюзниците вече контролират всички стратегически и икономически важни места на Лусон. Малки групи от японски сили се изтеглят към планинските райони в северните и югоизточните части на острова, където оказват съпротива и през следващите месеци. Повечето от войниците в планините прекратяват огъня с капитулацията на Япония, но някои отделни индивиди продължават борбата си години след края на войната.[1] Японските жертви в битката се оказват много високи в сравнение с американските.[6]

  1. а б в г д Luzon 1944 – 1945 // Архивиран от оригинала на 2008-12-15. Посетен на 6 декември 2008.
  2. а б The Philippines // Архивиран от оригинала на 2009-02-22. Посетен на 6 декември 2008.
  3. а б в C. Peter Chen. Philippines Campaign, Phase 2 // Архивиран от оригинала на 2008-12-15. Посетен на 6 декември 2008.
  4. The Battle Of Luzon Compared With Other Battles Of World War II // Посетен на 6 декември 2008.
  5. Target: Luzon // Time. 15 януари 1945. Архивиран от оригинала на 2008-12-15. Посетен на 6 декември 2008.
  6. The Philippines (Leyte Gulf) // The War. WETA, септември 2007. Архивиран от оригинала на 2020-09-20. Посетен на 11 април 2017. The Battle for Luzon cost Japan some 205 535 killed and 9050 captured.