Ескортен самолетоносач

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Ескортен самолетоносач HMS Audacity – първия кораб от този тип

Ескортен самолетоносач – разновидност на малки самолетоносачи във ВМС на Великобритания и САЩ, а също така и в Императорските японски ВМС. Предназначени са за конвоиране на търговски съдове, поддръжка на десантни операции, борба с подводници, транспортиране на самолети. Ескортните самолетоносачи широко се използват по време на Втората световна война и са развитие на идеята на спомагателните самолетоносачи. В Атлантическия театър на военните действия ескортните самолетоносачи се използват за защита на търговските конвои от действията на подводниците на ВМС на Германия. На тихоокеанския театър тяхната роля е основно поддръжка на амфибийните операции, а също така транспортиране на самолети за ударните самолетоносачи на ВМС и частите на другите родове войски, като правило за корпуса на морската пехота.

Технически, ескортният самолетоносач представлява авионосен кораб с малка водоизместимост, построен, като правило, на основата на корпуса на сухогруз или танкер (по-рядко на пасажерски лайнер) над който се надстройва едноетажен хангар и полетна палуба.

Втора световна война[редактиране | редактиране на кода]

Първият ескортен самолетоносач е английския кораб HMS Audacity, който е преустроен от пленения немски търговски съд MV Hannover и е приет на въоръжение юли 1941 г. „Одасити“ е първообраз за построяването на последващите британски кораби от този клас. Един най-известните кораби от този клас е USS Bogue. Ескортните самолетоносачи възникват предимно като вмеменна мярка, която да компенсира недостига за пълнокръвни флотски самолетоносачи и да осигурят авиационна поддръжка и охрана от германски подводници на търговските конвои в зоната на централния Атлантически океан, която не може да бъде достигната от наземната морска патрулна авиация, базирана в Канада, Исландия и Великобритания. Предвид компромисния характер на строежа на тези съдове и съответно малкото им водоизместване, те се характеризират с по-ниска скорост, която е достатъчна за бавните търговски конвои, но не и за операции в състава на авионосни съединения с флотски самолетоносачи и крайцерското им охранение. Освен това, предвид по-малкото им водоизместване мореходните им качества са по-ниски, което не им позволява авиационни операции при големи вълнения, малките обеми на хангарната палуба и асансьорите позволява разместването на борда на малочислена авиогрупа от по-малки и в повечето случаи морално остарели типове самолети, а по-ниската им скорост силно затруднява и авиационните операции при слаб вятър.

В хода на войната, обичайното използване на ескортните самолетоносачи е противовъздушната и противолодъчна охрана на конвои (изстребителите прехващали атакуващите бомбардировачи и обстрелвали подводниците в надводно положение), осигуряване на въздушно прикритие по време на десантни операции, прикритие в бой на по-бавните кораби.

Възможни приемници[редактиране | редактиране на кода]

В 60—70-те години на 20 век във военноморските кръгове на САЩ е популярна идеята за неголеми самолетоносачи (Sea Control Ship), които да осигуряват авиационо прикритие на корабните групировки в ситуации когато присътствието на големите ударни самолетоносачи е нецелесъобразно. За такива кораби, с водоизместимост 40 – 60 хил. тона, се предлагало създаването на самолети с вертикално излитане и кацане, такива като XFV12. Но тези самолети така и не са създадени, тъй като прототипите не постигат заложените технически характеристики, а американските адмирали предпочитат по-универсалните големи самолетоносачи, при които с намаляване на авиогрупата се увеличава продължителността на нейното действие.

Непосредствени наследници на програмата SCS са малки авионосни кораби, опериращи със СВИК „Хариър“, като испанският R11 „Принсипе де Астуриас“ и италианският C551 „Джузепе Гарибалди“, а по време на Войната в Персийския залив (1990 – 1991) в подобна роля са използвани големите десантни кораби на ВМС на САЩ от клас „Тарава“ и „Уосп“ с типични авиогрупи от около 20 СВИК „Хариър“ и 4 – 6 вертолета от състава на Авиацията на Корпуса на морската пехота на САЩ. Фактически, тези кораби се являват съвременния еквивалент на ескортните самолетоносачи, и могат да действат като при поддръжка на десантни операции (тяхно основно предназначение), така и при охрана на конвои.

Като своеобразна версия на ескортен самолетоносач може да се разглежда използването в хода на англо-аржентинския конфликт от англичаните на самолетоносачите „Хермес“ и „Инвинсибъл“ със самолети „Хариър“.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Adcock, Al (1996). Escort Carriers in Action. Carrollton, TX: Squadron/Signal Publications. ISBN 978-0-89747-356-9.
  • Poolman, Kenneth (1972). Escort Carrier 1941 – 1945: An Account of British Escort Carriers in Trade Protection. London: Ian Allan.
  • Y'Blood, William T. (1987). The Little Giants: U.S. Escort Carriers Against Japan. Annapolis, Maryland: Naval Institute Press. ISBN 0-87021-275-3.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Эскортный авианосец“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.