Букеларии

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Букеларии [notes 1] (на латински: Bucellarii – мн.ч. от букеларий – на латински: Bucellarius), на гръцки: Βουκελλάριοι) – в Източната Римска Империя и Западната Римска империя лични телохранители на частни лица – пълководци или сенатори (крупни земевладелци). Представлявали малки „частни армии“, като идеята е копирана от варварските дружини.[1]. Терминът възниква в края на 4, началото на 5 век при императоритеХонорий и Аркадий. През 6 век във Византия големите пълководци задължително имали такива дружини, които представлявали по-голямата част от полевата им армия.[2]

Организация[редактиране | редактиране на кода]

На латински Boukellaton означавало 'сух', 'изсушен хляб, биквити' с дупка посредата. Съответно bucellarius буквално означава човек, ядящ такива 'бисквити'. Причината за това прозвище била, че букелариите се хранели на масата на господаря си и можели да ядат пшеничен (бял) хляб – по-вкусен и не толкова груб, колкото (черния) хляб, с който се хранели обикновените войници.[1].

Били лека кавалерия, набирана основно от хуни и готи. Представлявали личната охрана (телохранителите) на големи военачалници или земевладелци. Изцяло зависели и били издържани от работодателя си, който ги снабдявал с провизии, коне и оръжие.[1]. При това, те били нещо повече от 'наемници': те полагали клетва за вярност към господаря си (и към императора); в битките го защитавали до последна капка кръв; ако бъде предателски убит извън битка, мъстели за него.[1]. Например през 455 г. букелария на Флавий Аеций – гота Оптила – за да отмъсти за смъртта му убива Император Валентиниан III.[3]

Свидетелства[редактиране | редактиране на кода]

В Западната Римска империя Стилихон (който е бил полу-вандал) през 406 г. след като победил армията на Радагайз от редовете на пленените готи и вандали сформира собствен отряд от 10000 души, наречени оптимати, и имащ същите функции.[1].

Нахлуването на Вандалите в Сицилия и южна Италия ок. 460 г. е било спряно от частната армия на местния сенатор – дядото на Касиодор. [4]. Велизарий, покорителят Африка и Италия, най-добрият пълководец на Юстиниан Велики, имал 7000 телохранителя[1], които взели участие в потушаването на бунта Ника 532 г.[5], във войните с вандалите и в Готските войни.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Други имена – буцеларии, оптимати, сателити.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д е Олимпиодор. История (по труда на Фотий). ч. 1 „История“ на Олимпиодор (Записана от Фотий) // Византийский временник, Том 8 (33). 1956
  2. Southern and Dixon (1996), p. 72
  3. М. Грант. Римские императоры, ВАЛЕНТИНИАН III (425 – 455)
  4. (Cassiodorus, Variae Epistulae, I, 4, 14)
  5. Сказкин С. Д. История Византии. Том I. Глава 13. Народные движения в Византии при Юстиниане. Восстание Ника (532 г.)

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

  • H. J. Diesner: Das Bucellariertum von Stilicho und Sarus bis auf Aetius (454/55). In: Klio 54, 1972, S. 321 – 350.
  • J. H. W. G. Liebeschuetz: The End of the Roman Army in the Western Empire. In: Ders.: Decline and Change in Late Antiquity. Aldershot 2006, Kap. 10 (die Aufsatzsammlung ist nur nach den ursprünglichen Seitenzahlen der Aufsätze nummeriert).
  • O. Schmitt: Die Bucellarii. Eine Studie zum militärischen Gefolgschaftswesen in der Spätantike. In: Tyche 9, 1994, S. 147 – 174.
  • Foundations of Society (Origins of Feudalism) by Paul Vinogradoff, 1913 Архив на оригинала от 2016-03-03 в Wayback Machine.
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Букелларии“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​