Василий Аргир

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Василий Аргир
византийски аристократ
Роден: към 970
Починал: след 1023

Василий Аргир(на гръцки: на старогръцки: Βασίλειος Ἀργυρός) е византийски аристократ, брат на император Роман III Аргир[1].

Според историята на Йоан Скилица Василий Аргир е стратегът на Самос, пратен да потуши бунта на лангобардите в Италия около 1010-1011 г.[2] Възможно е обаче Скилица да е объркал Василий Аргир с неговия съвременник Василий Месардонит, който се споменава в изворите като катепан на Италия[3]. От друга страна, Василий Аргир вероятно е бил флотският командир, изпратен да помогне на Месардонит в потушаването на бунта в Италия[4]. Съществува и теория, според която Василий Аргир и Василий Месардонит са една и съща личност[5]. Василий Аргир е отзован от Италия около 1017 г., а през 1022 г. той се споменава като първи стратег на Васпуракан - бившата арменска държава, която е подчинена от император Василий II през 1021-22. От тази длъжност Аргир е отстранен около 1023 г. За по-нататъшното развитие на кариерата му може да се направят изводи от информацията, съдържаща се в един негов печат, открит в Преслав, на който той е споменат като патриций и стратег на Тракия[2].

Семейството на Василий Аргир е използвано за уреждане на отношенията на империята с източните ѝ съседи. През 1032 г. неговата дъщеря Елена е омъжена за грузинския цар Баграт IV като част от условията за прекратяване на войната между Византия и Грузия, договорени от грузинската царица майка Мириам по време на гостуването ѝ в Контантинопол през същата година.[6]. Йоан Скилица от своя страна споменава синовете на Василий Аргир като архонти, които живеели в тема Анатоликон в средата на XI в.[1]. Друга дъщеря на Василий Аргир, чието име не е запазено, е омъжена за военачалника Константин Диоген и ражда бъдещия император Роман IV Диоген[1].

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в Kazhdan (1987), p. 69.
  2. а б Cheynet & Vannier (2003), p. 72.
  3. Holmes (2005), p. 190.
  4. Holmes (2005), p. 505.
  5. Kazhdan (1987), p. 70.
  6. Skylitzes, p. 357

Източници[редактиране | редактиране на кода]