Влайкова (кино)
| Кинотеатър „Влайкова“ | |
 Сградата на киното, 2018 г. | |
 Местоположение в София | |
| Вид | Киносалон |
|---|---|
| Местоположение |  София, България |
| Изграждане | 1926 г. |
| Етажи | 2 |
| Статут | действащ киносалон |
| Състояние | работещо пространство за срещи и събития |
| Адрес | гр. София ул. „Цар Иван Асен II“ № 11 |
| Собственик | ОНЧ „Антон Страшимиров – 1926“ |
| Сайт | vlaikovacinema.com |
| Обект на БТС | Билетна каса: 0893 311 422 ПР отдел: 0892 226 868 |
| Кинотеатър „Влайкова“ в Общомедия | |
Кинотеатър „Влайкова“ е културна институция в София и е най-старият действащ киносалон, запазил своя оригинален облик.[1][2] Мястото е едно от културните богатства на София, а залата му се отдава под наем за различни събития отново от културен характер.[3]
Салонът е с площ 330 m2 и в момента има 110 седящи места (партер) и сцена. Преди да се влезе в залата се минава през фоайе, в което се намира касата за продажба на билети за събитията в киносалона и кафе „КиноКлуб 11“, място за срещи и събития.
На втория етаж на сградата от 1945 г. се намира управата на Народното читалище „Антон Страшимиров – 1926“.
История
[редактиране | редактиране на кода]Идеята за създаването киното идва на Мария Бадева, родена около 1870 г. в Битоля. След завършване на Старозагорската гимназия Бадева е назначена за главна учителка от Екзархията и работи известно време като преподавателка в Охрид, Битоля и Солун. През 1910 г. Бадева се запознава с Тодор Влайков и скоро става негова съпруга. Като любителка на киното и театралното изкуство, госпожа Влайкова решава да построи на свое място, намиращо се в новия тогава квартал на София, в близост до Орлов мост, една сграда за „Кинематограф“. Строежът започва през 1925 г. Построени са салон със сцена с площ от 330 кв.м и 4 малки гримьорни. Капацитетът е 300 души. Салонът е покрит с железобетонна плоча с идея впоследствие да се издигне и втори етаж, предназначен за настаняване на бъдещо квартално читалище. На 26 ноември 1925 г. Мария Влайкова съобщава желанието си да завещае на Министерството на просвещението новостроящия се салон за устройване на ученически „Кинематограф“, който след смъртта ѝ да се използва за културно-просветни цели. Дарението към Министерството е оформено като завещание с дата 16 февруари 1926 г. В края на 1925 г. Мария Влайкова съобщава на ведомството, че желае да предостави безвъзмездно салона, който ще бъде готов през пролетта на следващата година. Дарението оформя няколко месеца по-късно със завещание, като нейните условия са след смъртта ѝ салонът да бъде притежаван от Министерството, а получените приходи да бъдат използвани за финансирането на образованието в чужбина на шестима от най-даровитите български артисти, трима от които от Македония.[2][1]За строежа двамата съпрузи ипотекират дома си и натрупват сериозни дългове. Един от тях е в размер на 250 000 лева.
За съжаление, на 31 декември 1926 г. страдащата от сърдечно заболяване Мария Влайкова почива. На 23 септември 1928 г. дарението ѝ е прието със закон от ХХІІ обикновено народно събрание, който е утвърден на 16 октомври 1928 г. с Указ на цар Борис ІІІ. Със закона се урежда прехвърлянето на собствеността на Министерство на народното просвещение, както и довършването на неговата постройка и покриването на ипотечния дълг.[2]
През следващите години киносалонът е отдаван под наем на различни предприемачи, от 11 април 1936 до 1 април 1940 г. В сградата е настанен „Държавен ученически кинематограф“, след това се ползва от новообразуваното акционерно дружество „Филм“, а от 1 януари 1943 г. киното се казва временно „Виктория“. При бомбардировките над София на 29 срещу 30 март 1944 г. салонът е улучен от бомба и изгаря заедно с целия инвентар. Наемателят Стилян Георгиев възстановява сградата със свои лични средства и на 15 октомври 1944 г. киното отново започва да функционира. По-късно в изпълнение на част от завещанието на г-жа Влайкова с Постановление №7 на Министерският съвет на Народна република България от 6 април 1949 г. сградата е отстъпена за вечно ползване на кварталното Народно читалище „Антон Страшимиров“. От 1950 г. до 1991 г. Кинефикация София използва салона, а читалището ползва сцената и залата за своите дейности по два пъти в месеца. От 1968 г. до 1971 г. киносалонът е прекръстен на „Айзенщайн“ и е филмотечно кино, но по настояване на жителите на квартала и обществеността след 1971 г. киното отново възвръща оригиналното си име – „Влайкова“.
Кино „Влайкова“ след 1990 година
[редактиране | редактиране на кода]След промените в страната от 1991 г. въпреки огромните трудности, най-вече от икономическо естество, Образцовото народно читалище „Антон Страшимиров – 1926“ с грижата на добър стопанин ползва, поддържа и ремонтира сградата и киносалона за своята дейност. Към момента кинотеатър „Влайкова“ е най-старият действащ читалищен киносалон в България. Билети могат да се купят предварително и на място от касата, както и онлайн от сайта на киното.
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б Мария Влайкова, която дарява киното си, за да го спаси // lifebites.bg, 12 януари 2017 г. Посетен на 27 март 2020 г.
- ↑ а б в Мария Влайкова // Енциклопедия „Дарителството“. Посетен на 29 март 2020 г.
- ↑ Любопитната история на кино Влайкова и на неговата основателка – Мария // Средногорски багри, 10 януари 2018 г. Посетен на 29 март 2020 г.
Външни препратки
[редактиране | редактиране на кода]Завещание на Мария Влайкова / в. "Македония", 5 февруари 1927 г.
Интернет страница на читалище "Антон Страшимиров"
