Дъбравите

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Дъбравите
Кметството
Кметството
Общи данни
Население 501 (ГРАО, 2015-03-15)*
Понижение 499 (НСИ)
Землище 12,806 km²
Надм. височина 366 m
Пощ. код 4472
Тел. код 03581
МПС код РА
ЕКАТТЕ 24414
Администрация
Държава България
Област Пазарджик
Община
   - кмет
Белово
Костадин Варев
(НС)
Кметство
   - кмет
Дъбравите
Мария Цоклинова
(ГЕРБ)
Дъбравите в Общомедия

Дъбравите е село в Южна България. То се намира в община Белово, област Пазарджик.

География[редактиране | редактиране на кода]

Изглед с църквата откъм общината
Читалището - музей на бойната авиация
Мемориален изтребител МиГ-21 в центъра на Дъбравите
Мемориална дъска на стената на читалището
Паметник на Чапай

Село Дъбравите се намира в планински район.

Селото е разположено на 2 км. източно от Белово в северните склонове на Средна Гора.

Добри условия за животновъдство, овощарство и лозарство. В селото се отглежда местна лоза на базата на донесена от Алжир лоза – “теряз”. Гроздето (предимно памид) от село Габровица частично се изкупува от винарската кооперация в село Ветрен. Местният сорт “теряз” е на изчезване – ползва се само в домакинствата за производство на вино и изваряване на ракия. Виното “теряз” би могло да конкурира с успех червените сухи вина от внесени сортове грозде като “Мерло” и “Каберне”.

В околностите на селото има множество непроучени останки на древни тракийски селища, както на средновековни български крепости и военни постове по древния римски и по-късно средновековен път “Виа Милитарис” – “Райчова могила”, “Връа”, “Калето”.

Има оформена вилна зона. На около 2 часа пеша от селото имахижен комплекс “Чапаеви коти”, състоящ се от 3 бунгала. В момента е зле поддържан поради заличаването му през 2003 г. от списъка на историческите места. От “Чапаеви коти” за около 30 минути пеша може да се стигне до хижа “Траянови врата”.

Пощенски код -4472; Телефонен код- 03581; Селото е с асфалтирани улици приблизително 90-95%. Канализация - 80-90%. Възможност за станционарни телефони-100%.

История[редактиране | редактиране на кода]

През XVII и началото на XVIII век зачестило преминаването на турски войски през село Момина клисура /Област Пазарджик/, разположено по поречието на река Марица, едновременно с това започнали и нападения на кърджалийски банди. Това подтикнало част от населението на селото да търси спасение в кошарите североизточно от Момина клисура, в склоновете на Средна гора, в местностите Локовите, Бръчината и Луковец, където пазели храната за овцете. Така възникнало село Дъбравите в края на XVII и началото на XVIII век.

Родовата анкета, която прави Иван Батаклиев през 1932 година на населението на село Момина клисура, изтъква следните родове — Гушльовци, Паничарови, Цоклинови, Бучеви. Същите родове съществуват и в с. Дъбравите. Историята на един от родовете, разказана през 1970 г. от 86-годишният Мино Добрев звучи така: “Аз помня дядо си Мино Паничаров, който пръв от Паничарови се заселва в Дъбравите. Той се преселва заедно с жена си Стания и двете им деца Гроздан и Иван, а по-късно се ражда моят баща Добри и още шест дъщери." Първото име на селото е Кошарите. До осемдесетте години на XIX век възрастните хора от тракийските села, където нашите прадеди продавали сирене и вълна назовават селото ни с името Кошарите. Това име селото носи до 1890 г. В общинския регисър е записано „Иван Христов роден в 1900 год в с. Дъбравите“ Това име е дадено от жителите на с. Момина Клисура, които всеки ден ходели при овцете си на Кошарите. На въпроса „Къде отиваш?“ те отговаряли „Тръгнал съм до бравите“ /брав-животно, една глава добитък; в мн. ч бравите/. Така възниква новото име на селото. От 1927 г. в общинския регистър селото се споменава като Добравите и Дъбравите. В следващите 1928/29 год. вече се използва само формата Дъбравите. Запазени са спомени за две кърджалийски нападения. Първият път нападението станало по обяд. Кърджалийкият главатар се казвал Тосун, той бил „нисък, врата му бил къс и дебел, едноок“. Българите го наричали едноокия чергар. Бандата му успяла да отмъкне доста злато от селото - нанизите на невестите и огърлиците на момите. Второто нападение Тосун извършил през нощта. Дъбравченци, организирани от овчаря Петър отблъснали кърджалиите, но те успели да запалят Гушльовата махала и да отвлекат момъка Гено Гушлев, който по-късно освободили срещу откуп. От времето на робството останал и спомена за Щрабан войвода. Училище в селото било създадено около 1893 г. /по спомени на Методи Христов — пръв учител в селото. Читалището е основано на 12 декември 1938 г.

При избухването на Балканската война в 1912 година 1 човек от селото е доброволец в Македоно-одринското опълчение.[1]

основният поминък на населението в миналото е животновъдство, а още през Възраждането голяма част от населението постъпва на работа в железницата, като хамали на гара Белово.

В селото е запазена автентична духовна култура. Ето един пример:

Вино пият трийсет ергени

вино пият сговор се говорят

На среща им Севдалина мома

вино пият се в нея гледат.

А тя си им по тихом говори:

—- Пийте, яжте трийсет ергене,

пийте, яжте и мене не гледайте

та я нема всички ви да взема.

Я ша зема един от вазека,

що не пие вино и ракия,

що не яде бела медовина,

що му дрънка саат у пазови,

що му пее славей у папуци

що му игра видра у колене!

Песента е записана през 1970 г., инф. Тинка Пенева

Културни и природни забележителности[редактиране | редактиране на кода]

Чапай е един от символите на шумкарското движение. Образът му, запечатан на кинолента преди 62 години, го направи истински безсмъртен. Александър Иванов Пипонков (Чапай), или както още го наричаха - Сандо, е роден на 16 август 1920 г. в с. Дъбравите, Пазарджишко, в многодетно семейство. Детството му преминава в мизерия и труд. Прогимназия завършва с отличен успех и става наемен работник в хартиената фабрика "Сампа" (сега КМХ "Д. Благоев"). Под непосредственото влияние на Крум Велков, Никола Пенев и други комунисти, на 15 години Чапай е приет в редовете на новия РМС. През 1936 г. заедно с Любен Йовчев - секретар на РК на РМС, Борис, Г. Пипонков, Петър К. Пипонков и Тодор Христов Паничеров основават РМС в с. Дъбравите. Природно надарен, ученолюбив, отличен декламатор и масовик, Чапай става организатор и ръководител на РМС. Работи с жар и умение и правдивото дело на партията се разнася между хората. Така той става любимец на трудовите хора в Беловския район. Непрекъснато чете и обогатява своите знания и

разпространява идеите на марксизма.

Под негово ръководство през 1938 г. е основано читалището в с. Дъбравите, което скоро става център на партийната правда сред народа. Чапай е неуморим организатор и активно участва в нелегални събрания, конференции, стачки и демонстрации. С голямо желание играе в самодейните трупи ролята на легендарния Чапай - така историята и събитията му отредат да стане безсмъртният "Български Чапай". Особено активна дейност развива по време на изборите през 1940 г. и в Соболевата акция за подписване на договор за мир и дружба между България и СССР. Неговата неуморима революционна дейност не остава скрита за управниците, арестуван е многократно. През 1940 г. отбива редовната си военна служба като артилерист, завършва школа и е произведен за подофицер. Там също е неуморим агитатор сред войниците. През април 1943 г. е застрашен от арест и преминава в нелегалност.Чапай започва да изгражда и здрава яташка мрежа, образува бойни групи и подготвя землянки за партизаните. Същата година е приет в редовете на БКП. Фашистката власт прави големи усилия за неговото залавяне, като опасен конспиратор. С помощта на предател - учителят Иван от Панагюрския край, дълбоко законспирирал се агент, полицията е по дирите му. Иван предава партизаните, но по-късно е наказан с разстрел от Асен Георгиев Близнаков (Темелко). През септември 1943 г. полицията изпраща двама агенти да арестуват брата на Чапай - Иван, който също става партизанин. Фашистите опожаряват родната къща и интернират семейството. След акции и боеве в Тракия и Родопите чета "Кочо Честименски" се изтегля за зимуване на връх Еледжик при чета "Стефан Караджа". На 15 февруари 1944 г. двете чети водят неравен бой, в който Чапай като опитен боец прикрива оттеглянето на партизаните. По време на сражението в ръцете му загива брат му Иван, командирът Клим, комисарят Ботьо и още 18 верни синове на народа. Останалите девет партизани с ранения командир на зоната Методи Шатаров - бай Панайот, и комисарят на зоната Стоян Попов - дядо Васил под ръководството на Чапай отиват в землянката на "Чапаеви коти" в землището на с. Дъбравите. Така Чапай успява да спаси от явна гибел ръководството на Трета оперативна зона. От това ядро през пролетта на 1944 г. се създават отрядите "Панайот Волов" и "Ангел Кънчев". Чапай е единственият партизанин от зоната, който не е пренощувал нито веднъж в яташка къща. Съвестта не му позволява да има излишни жертви и да се рискува живота на онези, които в най-трудни моменти им осигуряват подслон, храна и убежище. След сраженията на в. Еледжик за големите си организаторски качества, безстрашие и проявен героизъм, Чапай е назначен за командир на чета "Кочо Честименски", която действа до 9.IX. в Беловския балкан. Като командир Чапай

няма загубена битка или сражение.

На 9 септември 1944 г. Чапай с четата си е посрещнат най-възторжено на гара Белово. В този исторически момент кинокамерата запечатва образа му. После Чапай, вече офицер и командир от обновената Народна армия, заминава на фронта в състава на 27-и Чепински полк. Единствен от всички командири от зоната, само той отказа след 9 септември да се настани в предоставената му за целта квартира. Не веднъж каза, че не се е борил, за "да се дели от своите бойни другари".

Той и на фронта безкрайно скромен, народен, обичан и уважаван от всички. Но идва фаталният 10 октомври 1944 г., когато Чапай отново повежда своите бойци срещу немските фашисти. Атакуват хребета "Петралица" северно от Крива паланка. Чапай отново е пръв в боя, но вражески куршум прониза ботевското му сърце, за да остане завинаги за нас и за историята само 24-годишен.

Личности[редактиране | редактиране на кода]

Родени в Дъбравите

Редовни събития[редактиране | редактиране на кода]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

„История и духовна култура на село Дъбравите, Пазарджишко“ - дипломна работа на Александър Александров Паничаров, СУ "Св. Климент Охридски".

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 845.