Задушбина

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Задужбина)
Направо към: навигация, търсене

Задужбина е сграда в Средновековна Сърбия (обикновено църква или манастир), построена от владетел за спасение на душата.

Понятие[редактиране | редактиране на кода]

Възникването на задужбините се свързва с династията Неманичи и първооснователя ѝ Стефан Неманя. Неманя като византийски областен управител в западните български земи води люта битка с брат си Тихомир Завидович за окончателно налагане на християнството, и по-специално на православието, в сръбските земи. Като доказателство за вярата си Стефан Неманя издига три храма - Хилендар, Студеница и Милешево.

Задужбината етимологически произлиза от душа, т.е. нещо за душата или по-точно за успокоение на душата или за опрощение на греховете и за спасение на душата (своеобразна индулгенция, но пред бога). Обичайно всеки от рашките крале от династията Неманичи подига своята задужбина и като последен дом, който да съхранява тленните останки на владетеля, което едновременно служи като доказателство и знак за привързаността на ктитора към православната вяра. Същевременно примера със задужбините на рашките крале служи на каузата на Сръбската архиепископия пред миряните в сръбските земи, които не винаги са постоянни и последователни в своите религиозни убеждения, въпреки многобройните покръствания през вековете на сръбските племена (виж Босненска църква).

През 1186 година по инициатива на Стефан Неманя се провежда църковно-народен събор на Петрова църква, който отдава на анатема богомилството, явно пуснало още по онова време здрави корени в сръбските земи. След Стефан Неманя всеки член на владетелската династия вдига поне своя задужбина (манастир или църква). По традиция сръбската архиепископия канонизира всички крале Неманичи за светци.

Душаново царство

Стефан Душан[редактиране | редактиране на кода]

Самуилово царство

Стефан Урош IV, известен сред българите като Душан, а сред сърбите като Силни, не вдига по време на своето властване традиционния за Неманичите храм. Той обаче създава нова държава - Душаново царство в Самуиловите граници, който символичен акт има доза подигравателен смисъл, тъй като той се титулува "цар на сърби и гърци" в старата българска столица Скопие на Великден 1346 година, нанасяйки непростима обида на сърбите и гърците (тъй като сърбите никога не са имали цар и царство, а гърците си имат империя - Византия). Поради това и до днес цар Стефан Душан е единственото изключение като неканонизиран за светец представител на Неманичите, което някои изследователи отдават на българския му произход[1][2]. Синът му от Елена Българска - цар Стефан Урош, е канонизиран за светец 2 века след кончината му по време на османското владичество, което е еднакво тежко за българи, сърби и гърци.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Мисирков, Кръстьо. Бележки по южно-славянска филология и история (Към въпроса за пограничната линия между българския и сръбско-хърватски езици и народи), Одеса, 30.XII.1909 г.. Българска сбирка, 1910, 1911.
  2. Мисирков, Кръстьо. Значението на моравското или ресавското наречие за съвременната и историческа етнография на Балканския полуостров. Български преглед, година V, книга I, стр. 121-127, 1898.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]