Комплекс „България“
| Комплекс „България“ | |
 Фасадата на хотела към булевард „Цар Освободител“ | |
 Местоположение | |
| Вид | Многофункционална сграда |
|---|---|
| Местоположение |  София, България |
| Архитект | Станчо Белковски Иван Данчов |
| Стил | Модернизъм |
| Изграждане | 1935 – 1937 |
| Статут | Паметник на културата |
| Комплекс „България“ в Общомедия | |
Комплекс „България“ е многофункционална сграда в София, включваща хотел (с ресторант и сладкарница) и концертна зала.
Намира се на булевард „Цар Освободител“ №4, от южната страна на булеварда в участъка между площад „Александър Батенберг“ и улица „Георги Бенковски“.
Сграда[редактиране | редактиране на кода]
Сградата е построена като част от инвестиционния портфейл на Чиновническото застрахователно дружество. Тя заема пространството между централната администрация на дружеството и стария Хотел „България“ на ъгъла с улица „Дякон Игнатий“, като в дълбочина достига до улица „Аксаков“.[1] През 1932 е проведен конкурс за архитектурен проект, който е спечелен от архитектите Станчо Белковски и Иван Данчов. Строежът започва през 1935 и завършва на 9 октомври 1937 г., като откриването на комплекса е отбелязано с концерт на Академичния симфоничен оркестър в новата концертна зала.
Сградата на архитектурния комплекс България е смятана за пример за модернизма в българската архитектура в междувоенния период. Проектът е изключително сложен поради съчетаването на няколко различни функции, сложната форма на парцела и необходимостта от вписване между 2-те съществуващи сгради на булевард „Цар Освободител“. Предната фасада е несиметрична, като входът към хотела е изнесен вдясно, а първите 2 етажни нива са обединени от голямата витрина на сладкарницата. Етажните височини на горните етажи следват тези на съседната сграда на Чиновническото застрахователно дружество. Сградата включва и някои сложни от техническа гледна точка елементи – отваряем прозрачен покрив на ресторанта, падащи витрини на сладкарницата и други.[1]
През 1978 комплексът е обявен за архитектурен паметник на културата от национално значение.[1]
Зала „България“[редактиране | редактиране на кода]
Първоначално залата има 1470 седящи места, разположени в партерна част, 2 балкона и ложи. По време на Втората световна война при британско-американска бомбардировка на 24 май 1944 г. залата е разрушена заедно с органа и двата рояла.
Понастоящем разполага с 2 зали – Голяма зала и Камерна зала. Към 2007 г. в залата концертрират Софийската филхармония и Оркестърът на „Класик ФМ радио“.
Орган[редактиране | редактиране на кода]
През 1937 г. в Зала България е монтиран и орган на франкфуртската фирма „Sauer“, разполагал с 4 мануала, 72 регистъра и 6000 тръби. Органът е бил с романтично звучене и електропневматична трактура. Това е най-големият орган, съществувал някога в България, но е разрушен при бомбардировката на 24 май 1944 г.
През 1974 г. е монтиран новият орган на фирмата „Schuke“, Потсдам, разполагащ с 3 мануала, 55 регистъра, механична трактура и 8 Setzer комбинации – най-големият съществуващ днес в България. Спецификата на регистрите и механичната му трактура позволяват достигане до автентичното звучене при изпълнение както на барокова, така и на по-късна музика. Инструментът разполага с швелери за регистрите на мануал (швелверк) и с валце, позволяващо на органиста сам с крак да включва постепенно регистрите (крешендо и декрешендо).
| Диспозиция | |||
|
I мануал (Хауптверк) |
II мануал (Швелверк) |
III мануал (Позитив) |
Педал |
Копули:
|
Копули:
|
|
Копули:
|
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ а б в Стоилова, Любинка. Малко история за комплекс „България“, представена през погледа на един изследовател на модерната архитектура // stroitelstvo.bg, 2007. Посетен на 18 декември 2007.[неработеща препратка]
Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]
- Декларация на Съюза на архитектите в България Архив на оригинала от 2008-01-22 в Wayback Machine. и други материали относно комплекс „България“, в. „Култура“, ноември 2007 г.
- Архитектурният шедьовър „България“ Архив на оригинала от 2008-09-21 в Wayback Machine., в. „Дума“, 1 декември 2007 г.