Здравно осигуряване

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
НЗОК заплаща медицински дейности по клинични пътеки

Здравното осигуряване като част от общественото осигуряване покрива осигурителнните рискове от заболяване и трудова злополука. Води началото си от ХІХ век като клон на личното застраховане.

История[редактиране | редактиране на кода]

Пионер в областта на общественото здравно осигуряване е канцлерът Ото фон Бисмарк въвеждайки Закон за здравно осигуряване на работниците в Германската империя - в сила от 21 юни 1883 г. Бисмарк се цели със закона и да спечели работниците за държавата - социална група от населението, обикновено с ниски доходи. С течение на времето делът на покритите осигурителни рискове с осигурителните вноски нарства.

През 1911 г. в Германската империя с приетия Закон за застраховането е предвидено покриването на осигурителните рискове от заболяване и трудова злополука и на германските служители. По този начин социалната база на общественото здравно осигуряване се разширява. За целевата група на хората с високи доходи, както и за субектите самостоятелно учредили частни здравноосигурителни дружества е въведена ниска първоначална здравноосигурителна вноска към общественото здравно осигуряване, която в течение на времето е изравнена със заплащаната от останалите германски граждани.

България[редактиране | редактиране на кода]

В България началото на здравното осигуряване е поставено със Закона за здравното осигуряване от 1918 г., с който се осигурява помощ за работниците и служителите при злополука и болест. През 1903 г. в България е въведена безплатна медицинска помощ в държавните здравни заведения за определени категории български граждани, които по една или друга причина са в невъзможност да заплащат за лечението си. Броят на имащите право на такава помощ непрекъснато нараства, за да достигне в началото на 40-те години на 20 век до 1 200 000 българи, т.е. около 18% от населението на страната по онова време. Комунистическата пропаганда след Деветосептемврийския преврат създава в обществото погрешна представа, че до 9 септември 1944 г. медицинското обслужване е било платено и се е извършвало на базата на частната практика, въпреки че, поради ограничените възможности на държавата на практика безплатна помощ са могли да получат сравнително малък брой хора.[1]

По времето на социализма в България, медицинската помощ в пълен обем по закон е безплатна за гражданите, а стойността ѝ се покрива от държавния бюджет.

През 1998 г. 38-то Народно събрание приема Закон за здравното осигуряване (ЗЗО). С него в България е възстановено задължителното здравно осигуряване с единствен и монополен държавен оператор на пазара на общественото здравно осигуряване - Националната здравноосигурителна каса (НЗОК), която започва да функционира от 15 март 1999 г. Основната ѝ задача по закона е да осъществява и администрира задължителното здравно осигуряване в България, в частта му по управлението на събраните средства и заплащането на използваните здравни дейности и лекарства (в определен обхват и обем) в полза на здравноосигурените лица.

Пръв управител на НЗОК е Стефан Софиянски, а от 2010 г. - д-р Нели Нешева, специалист по „Акушерство и гинекология”, работила в периода 2000/07 г. във водещи фармацевтични компании.

В началото на 2010 г. с НЗОК избухва публичен скандал за липсата на 450 млн. лв. - средства събрани от осигурителни вноски и изчезнали по време на управлението на предходния управител на касата - Жени Начева, която е обвиняема към 2010 г. за две престъпления по служба.[2][3] Съгласно закона, контролът по изпълнението на бюджета на НЗОК се осъществява от Сметната палата.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Н. Константинов, Социално осигуряване в България. София, НОИ. 2001