Иван Хариев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Иван Хариев
Български партизанин и офицер
Роден
Починал
София, България

Иван Георгиев Хариев (Доктора) е български лекар, партизанин и офицер, генерал-лейтенант от медицинската служба, заслужил лекар (1979) .

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Иван Хариев е роден 11 август 1919 г. в град Сливен. Произхожда от семейство на бежанци от Лозенград[1]. От 1933 г. е член на РМС, а от 1942 г. на БРП (к). Средното си образование завършва в родния си град. Между 1939 и 1940 г. учи медицина в Прага, след което се завръща в България. През 1944 г. се дипломира като лекар в София.

Участва в Съпротивителното движение по време на Втората световна война. В периода 1942 – 1944 г. е сътрудник на военната комисия при Областния комитет на БРП (к) в София. Преминава в нелегалност и от 3 юли 1943 е партизанин Партизанска бригада „Чавдар“ (София) и командир на батальон. Лекар на бригадата. На 22 септември 1944 година е определен за помощник-командир на първи пехотен софийски полк.[2] На 30 октомври 1944 е ранен в боя при Дубочица.

След края на войната е помощник-армейски лекар, а след това и дивизионен лекар на първа пехотна софийска дивизия (до 1947 г.). От 1948 г. е дивизионен лекар на първа танкова дивизия в Казанлък. На следващата година е назначен за началник на Медицинската служба на Военновъздушните сили в София. През 1949 г. започва да учи авиационна медицина и физиология на военния труд във Военномедицинската академия в Санкт Петербург. Завършва през 1951 г. Същата година основава Научноизследователския авиомедицински институт към Военновъздушните сили[3]. От 1952 до 1958 г. е началник на медицинската служба на Българската народна армия. През 1959 г. напуска армията и работи като ординатор в Института за специализация и усъвършенстване на лекари. Остава там до 1960 г. През 1961 г. е определен за началник на Медицинската служба на Доброволната организация за съдействие на отбраната (ДОСО). Същата година специализира диабетология в Германия (1961 – 1964). През 1964 г. отново постъпва в армията и е назначен за началник на Медицинската служба на Противовъздушната отбрана и Военновъздушните сили (1964 – 1967). От 1964 г. е доцент. Генерал-майор от 1969 г.[4] От 1980 г. е генерал-лейтенант[5]. Между 1967 и 1972 г. е началник на Катедра „Военна медицина“ във ВВМИ[6]. В периода 1967 – 1973 г. ръководи Военномедицинската академия. Излиза в запаса през 1973 г. От 8 юли 1972 до 1 февруари 1977 г. е председател на Съюза на тракийските дружества в България. Между 1973 и 1976 г. е заместник-председател на Комитета за отдих и туризъм. В същото време е директор на Института по биомеханика при БАН. В периода май 1973-октомври 1986 г. е заместник-министър[7].

Автор на мемоарната книга „Недовършен разговор. Спомени на партизанския лекар“, С, ВИ, 1982[8]. Награждаван е с орден „За храброст“, IV степен, 2 клас и съветския орден „Червена звезда“, два ордена „Георги Димитров“ (1979, 1989)

Военни звания[редактиране | редактиране на кода]

  • Капитан (септември 1944)
  • Генерал-майор (30 август 1969)
  • Генерал-лейтенант (1980)

Бележки[редактиране | редактиране на кода]