Направо към съдържанието

Ив Клайн

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Ив Клайн
Yves Klein
френски художник
Роден
Починал
6 юни 1962 г. (34 г.)
ПогребанФранция
Националност Франция
Кариера в изкуството
СтилНов реализъм
Жанрконцептуално изкуство,[1] абстракционизъм[1]
Академиясамоук
Направлениеживопис, пърформънс
Известни творбиIKB 191 (1962)
Monotone Symphony (1949)
Семейство
БащаФред Клайн
МайкаМари Раймонд
СъпругаРотрот Юкер
ДецаИв Амю Клайн
Уебсайтwww.yvesklein.com
Ив Клайн в Общомедия

Ив Клайн (на френски: Yves Klein) е френски художник.

Смятан е за важна фигура в следвоенното европейско изкуство. Той е водещ член на френското художествено движение нов реализъм, основано от критика Пиер Рестани. Клайн е пионер в пърформънса и е смятан за вдъхновител и предшественик на минимализма и попарта.

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Роден е в Ница, Прованс-Алпи-Лазурен бряг, Франция. Родителите му – Фред Клайн и Мари Раймонд – са художници. Баща му е представител на постимпресионизма, а майка му на ташизма и провежда редовни soirées с други водещи представители на това парижко абстрактно движение.

Между 1942 и 1946 г. Ив Клайн учи в École Nationale de la Marine Marchande и в École Nationale des Langues Orientales и започва да практикува джудо. През това време се сприятелява с Арман (Арман Фернандес) и Клод Паскал и започва да рисува. На 19-годишна възраст Клайн и неговите приятели лежат на плажа и разпределят света помежду си. Арман избира земята, Клод – света, а Ив – етеричното пространство около планетата, след това той подписва така:

„ С този известен символичен жест на подписване на небето, Клайн е предвидил, като в мечта, че вярата в неговото изкуство оттогава нататък – опит за достигане на далечната страна на безкрайното.[2] “

Между 1947 и 1948 г.[3] Клайн се замисля върху Монотонна симфония (1949, официално Монотонността – тихата симфония), което се състои от 20-минутен устойчив акорд и след това 20-минутно мълчание[4][5] прецедент за дроун на Ла Монте Йънг и на 4′33″ от Джон Кейдж.

Между 1948 и 1952 г. пътува до Италия, Великобритания, Испания и Япония. В Япония, на 25-годишна възраст, става майстор по джудо и получава титлата yodan (4-ти дан/черен колан), от Кодокан, което за това време време е изключително постижение за европеец. През 1953 г. Клайн остава в Япония. По-късно пише книга за джудото. През 1954 г. Клайн се мести за постоянно в Париж и започва да заема свое място в света на изкуството.

Художественият критик Пиер Рестани, който говори за това как първата му среща с Клайн е била фундаментална и за двамата,[6] основава групата „Нов реализъм“ с Клайн в студиото/апартамента на Клайн на 27 октомври 1960 г. Основатели са Арман, Франсоа Дюфрен, Реймон Ен, Ив Клайн, Марсиал Рейс, Даниел Споери, Жан Тенгели и Жак Вилегле, като по-късно се присъединяват Ники дьо Сен Фал, Кристо и Жерар Дешан. Обикновено разглеждана като френска версия на поп арта, целта на групата е заявена като „Нов реализъм – нови начини за възприемане на реалното“ (на френски: Nouveau Réalisme nouvelles approches perceptives du réel).[7]

Клайн излага в галерия „Дуан“ в Лос Анджелис и пътува много в западната част на САЩ, посещавайки Долината на смъртта в пустинята Мохаве. През 1962 г. Клайн се жени за Ротраут Юкер, която ражда сина им малко след смъртта му.

Клайн получава сърдечен удар, докато гледа филма Mondo Cane (в който участва) на филмовия фестивал в Кан на 11 май 1962 г. Следват още два сърдечни удара, вторият от които причинява смъртта му на 6 юни 1962 г. През 2010 г. вдовицата на Клайн, Ротраут Клайн-Мокуей, твърди в интервю, че ранната му смърт е свързана с токсични изпарения, вдишани по време на работата му по „Гъбен релеф“ в Гелзенкирхен три години по-рано.[8]

Творчество

[редактиране | редактиране на кода]

Монохромни творби: Син период

[редактиране | редактиране на кода]

Въпреки че Клайн рисува своя първи монохром в началото на 1949 г., той организира първата си самостоятелна изложба през 1950 г. Неговото първо публично представяне е на представянето на каталога „Yves: Peintures“ през ноември 1954 г. Като обикновен каталог, книгата включва интересна серия монохроми, свързани с различни градове, в които е живял през последните години.

Запазената марка синьо: IKB 191 (1962)

Следващата му изложба, Proposte Monocrome, Epoca Blu („Предложение монохром, Син период“), в галерия „Аполинер“, Милано (януари 1957 г.), показва 11 еднакви сини платна, използващи ултрамаринов пигмент, суспендиран в синтетична смола „Родопас“, описана от Клайн като „Медиумът“. Открит с помощта на Едуар Адам, парижки търговец на бои,[9] оптичният ефект запазва блясъка на пигмента, който, когато е суспендиран в ленено масло, има склонност да става матов. По-късно Клайн депозира плик „Солео“ (запечатан плик, който служи като законно признато доказателство за приоритет на изобретението и валидност на определени претенции за интелектуална собственост във Франция)[10] за тази рецепта, за да запази „автентичността на чистата идея“.[11] Този цвят, напомнящ за лапис лазули, използван за рисуване на одеждите на Мадоната в средновековните картини, ще стане известен като Международно синьо на Клайн (IKB). Картините са прикрепени към пръти, поставени на 20 см от стените, за да се увеличи тяхната пространствена неяснота. Всичките 11 платна са с различна цена. Идеята на Клайн била всеки колекционер да види нещо уникално в закупеното платно, което другите колекционери не са видели. Така че, макар всяка картина визуално да изглежда еднакво, въздействието, което всяка от тях е имала върху купувача, било напълно уникално.[12]

Реконструкция на пускането на 1001 сини балона, по-късно описани като аеростатична скулптура от Ив Клайн, с която художникът обявява откриването на изложбата си в галерия „Ирис Клер“ през май 1957 г., с което поставя началото на своя Син период. Тази реконструкция, поставена през 2007 г. на площад „Жорж Помпиду“, за да отбележи закриването на изложба в Националния музей за модерно изкуство, посветена на Ив Клайн (2006-2007) и отбелязваща петдесетата годишнина от събитието.

Изложбата има и търговски успех, но е и добре приета от критиката, докато е показвана също и в Париж, Дюселдорф и Лондон. Парижката изложба в галерия „Ирис Клер“ през май 1957 г. се превръща в основополагащо събитие.[13] За да отбележи откриването, са пуснати 1001 сини балона и са изпратени сини пощенски картички с марки на IKB, тъй като Клайн е подкупил пощенската служба да бъдат приети за законно издадени.[14] Едновременно с това в галерия „Колет Аленди“ се провежда изложба на кутии със син пигмент и картини с огън.[15]

Празнотата

[редактиране | редактиране на кода]

За следващата си изложба в галерия „Ирис Клер“ (април 1958 г.), Клайн избира да не показва абсолютно нищо. Озаглавява я „Специализация на чувствителността в суровото материално състояние в стабилизирана изобразителна чувствителност, Празнотата“ (La spécialisation de la sensibilité à l'état matière première en sensibilité picturale stabilisée, Le Vide). Премахва всичко в галерийното пространство, освен голям витринен шкаф, боядисва всяка повърхност в бяло и след това организира сложна процедура за влизане за вечерта на откриването на изложбата: прозорецът на галерията е боядисан в синьо, а във входното фоайе е окачена синя завеса, до която чинно са наредени републикански гвардейци и сини коктейли. Благодарение на огромната рекламна кампания, 3000 души се редят на опашка, чакайки да бъдат пуснати в празна зала.[16]

Историкът на изкуството Оливие Бергрюен определя Клайн „като личност, стремяща се към пълно освобождение“, която свързва изкълчен ритуал и презрение към конвенциите. Клайн е учил джудо в Япония между 1952 и 1954 г. и е проявявал интерес към дзен будизма.[17] Според Бергрюен, Клайн използва ритуала не като средство за постигане на вяра, а по-скоро като форум, чрез който да достигне до абстракция – временно да надхвърли светските остатъци и да се върне на земята като ново същество.

„Гъбен релеф“ (1959), Опера в Гелзенкирхен

По-късно през същата година той е поканен да украси операта в Гелзенкирхен, Германия, със серия от огромни сини стенни панели, най-голямият от които е с размери 20 на 7 метра. Операта е открита през декември 1959 г. Клайн отбелязва поръчката, като пътува до Каша, Италия, за да направи дарение ex-voto в манастира „Света Рита“. „Нека всичко, което излиза от мен, бъде красиво“, моли се той.[18] Дарението е под формата на малка прозрачна пластмасова кутия, съдържаща три отделения; едното е пълно с пигмент IKB, едното е пълно с розов пигмент и едното със златни листа. Кутията е отворена едва през 1980 г.

Последните две изложби на Клайн в галерия „Ирис Клер“ са Vitesse Pure et Stabilité Monochrome („Чиста скорост и монохромна стабилност“), ноември 1958 г., сътрудничество с Жан Тенгели, на кинетични скулптури, и Bas-Reliefs dans une Forêt d'Éponges („Барелефи в гъбена гора“), юни 1959 г., колекция от гъби, които Клайн е използвал, за да рисува платна на IKB, монтирани върху стоманени пръти и поставени в камъни, които е намерил в градината на родителите си.

Антропометрии

[редактиране | редактиране на кода]

Въпреки че картините на IKB са еднородно оцветени, Клайн експериментира с различни методи за нанасяне на боята; първо различни валяци, а по-късно и гъби, създават серия от разнообразни повърхности. Тези експерименти ще доведат до редица произведения, които Клайн създава, използвайки голи женски модели, покрити със синя боя и влачени или полагани върху платна за създаване на изображение. Клайн използва моделите като „живи четки“. Този вид работа той нарича „Антропометрия“. Други картини, направени с този метод на производство, включват „записи“ на дъжд, които Клайн прави, докато шофира в дъжда със 70 мили в час с платно, завързано за покрива на колата му, и платна с шарки от сажди, създадени чрез обгаряне на платното с газови горелки.

Клайн и Арман непрекъснато са творчески ангажирани един с друг, както като нови реалисти, така и като приятели. И двамата са от Ница, работят заедно в продължение на много години, а Арман дори кръщава сина си, Ив Арман, на Ив Клайн, който става кръстник на детето.

Понякога създаването на тези картини се превръща в пърформанс – например, на едно събитие през 1960 г. публика, облечена в официални вечерни дрехи, наблюдава как моделите изпълняват задачата си, докато инструментален ансамбъл изпълнява „Монотонната симфония“ на Клайн от 1949 г.[19][20]

В пърформанса Zone de Sensibilité Picturele Immatérielle („Зони на нематериална изобразителна чувствителност“) 1959–1962 г. той предлага празни пространства в града в замяна на злато. Иска купувачите му да изпитат Празнотата, като им продадат празно пространство. Според него това преживяване може да бъде платено само с най-чистия материал: златото. В замяна той дава сертификат за собственост на купувача. Като втората част на произведението, изпълнено на Сена в присъствието на арт критик, ако купувачът се съгласи да запали сертификата, Клайн ще хвърли половината злато в реката, за да възстанови „естествения ред“, който е нарушил, продавайки празното пространство (което вече не е „празно“). Той използва другата половина от златото, за да създаде серия от позлатени произведения, които, заедно със серия от розови монохроми, започват да допълват сините монохроми към края на живота му.

Скок в празнотата

[редактиране | редактиране на кода]

Клайн създава композитна фотография, Saut dans le vide („Скок в празнотата“),[24] публикувана първоначално в неговата книга за художници от 1960 г. Dimanche, която очевидно го показва как скача от стена с протегнати ръце към тротоара. Клайн използва снимката като доказателство за способността си да предприема самостоятелно пътуване до Луната. Всъщност Saut dans le vide, публикувана като част от рекламен текст от страна на Клайн („художникът на космоса“), осъждащ собствените лунни експедиции на НАСА като високомерие и глупост, е фотомонтаж, в който големият брезент, държан от приятели художници, върху който Клайн скача, е изтрит в крайното изображение.

Изложби

[редактиране | редактиране на кода]
  • 1955, Париж: Yves Klein: Peintures
  • 1956, Марсилия, Festival of avant-garde art
  • 1957, Милано: Proposte Monocrome, Epoca Blu (единадесет сини картини)
  • 1957, Париж, Дюселдорф, Лондон
  • 1958, Париж: Le Vide („Празнотата“): изложба с бели стени и без нито един експонат
  • 1959, Париж, галерия „Ирис Клер“: Bas Reliefs dans une forêt d'éponges
  • 1960, Париж: Anthropométries de l'époque bleue (първо представяне с музика и антропометрия)
  • 1960, Париж: Antagonismes: L'Objet, „Yves Klein, le Monochrome“, Фотография „Скок в Празнотата“ във вестник „Dimanche – Le journal d'un seul jour“
  • 1961, Крефелд, Haus Lange: Yves Klein: Monochrome und Feuer
  • 1964, documenta III, Касел
  • 1968, 4. documenta, Касел
  • 1994/1995, Кьолн, Дюселдорф, Крефелд: ретроспектива
  • 2004, Лос Анджелис, MAK Център за изкуство и архитектура: Yves Klein – Air Architecture
  • 2004/2005, Франкфурт на Майн: ретроспектива
  • 2005, Ню Йорк, Storefront за изкуство и архитектура: Yves Klein – Air Architecture
  • 2005, Билбао, Музей „Гугенхайм“: ретроспектива
  • 2006, Пасау, Музей за модерно изкуство: Yves Klein. Der Sprung ins Leere. Pretiosen des Nouveau Réalisme
  • 2006, Виена, Музей за приложни изкуства: Yves Klein – Air Architecture
  • 2006/2007, Париж, Център „Помпиду“: Yves Klein: corps, couleur, immatériel
  • 2007, Виена, MUMOK: Yves Klein: Die blaue Revolution

За него

[редактиране | редактиране на кода]

1970-1999

[редактиране | редактиране на кода]
  • Pierre Restany, Yves Klein le monochrome, Paris: Librairie Hachette, 1974
  • Pierre Restany, Yves Klein, Paris: Éditions du Chêne, 1982
  • Catherine Millet, Yves Klein, Paris: Art Press Flammarion, 1983
  • Pierre Restany, Yves Klein : le feu au cœur du vide, La Différence, 16 janvier 1990, 175 p.
  • Hannah Weitemeier, Yves Klein, 1928-1962, International Klein Blue, Köln: Benedikt Taschen Verlag, 1995
  • Sidra Stich, Yves Klein, Stuttgart: Cantz Verlag, 1995
  • Pierre Restany, Yves Klein, il Fuoco nel cuoro del vueto, Salerno: Edizioni Sottotracia, 1998

2000-2009

[редактиране | редактиране на кода]
  • Bruno Cora et Gilbert Perlein, Yves Klein. La Vie, la vie elle-même qui est l'art absolu, Les Éditions du musée d'Art moderne et d'Art contemporain de Nice, Nice, 2000
  • Nicolas Charlet, Yves Klein, Paris: Éditions Adam Biro, 2000
  • Annette Kahn, Yves Klein, Le maître du bleu, éditions Stock, 2000
  • Jean-Paul Ledeur, Yves Klein, catalogue raisonné des éditions et des sculptures, Knokke-le-Zoute: Éditions Guy Pieters, 2000
  • Didier Semin, The Painter And His Model On Deposit, Genève - Paris: MAMCO - Yves Klein Archives, 2001
  • Hannah Weitemeier, Yves Klein, Köln: Taschen, 2001
  • Nicolas Charlet, Yves Klein sculpteur, Les Éditions de l'Amateur, 2002
  • Nicolas Charlet, Yves Klein, machine à peindre, Éditions Complicités, 2003
  • Jean-Michel Ribettes, Yves Klein contre C. G. Jung, Bruxelles: La Lettre volée, 2003
  • Pierre Descargues, Yves Klein, Neuchâtel: Ides et Callendes, 2003
  • Denys Riout, Yves Klein, manifester l’immatériel, Éditions Gallimard, Paris, 2004
  • André Bonet, Yves Klein: le peintre de l'infini, Monaco: Éditions du Rocher, octobre 2006, 170 pp.
  • Terhi Génévrier-Tausti, L'envol d'Yves Klein, l'origine d'une légende, Aréa-Revue, 2006
  • Alain Jouffroy, Manifeste pour Yves Klein, Besançon: Éditions Virgile, 2006
  • Jacques Bouzerand, Yves Klein, au-delà du bleu, À propos / Éditions Michalon, 2006, 64 pp.
  • Camille Morineau, Yves Klein: Corps, couleur, immatériel, Paris: Éditions Centre Georges Pompidou, 17 octobre 2006
  • Denys Riout, Yves Klein : L'aventure monochrome, Éditions Gallimard, coll. « Découvertes Gallimard / Arts » (n° 494), Paris, 2006
  • Vers l'immatériel, 2006, Paris: Éditions Dilecta (introduction de Denys Riout). Contient Le Dépassement de la problématique de l'art, La Conférence à la Sorbonne (texte bilingue) et un disque CD de la conférence donnée par Yves Klein en 1959
  • Rotraut Klein-Moquay, Robert Pincus-Witten, en coll. avec les Archives Yves Klein, Yves Klein USA, Paris: Éditions Dilecta, 2009

След 2010

[редактиране | редактиране на кода]
  • Klaus Ottmann, Yves Klein, Barcelona: Polígrafa, 2010
  • Pierre Musso, Yves Klein. Fin de représentation. Paris: Manucius, 2010
  • Frédéric Prot, Yves Klein. Embrasure. Postface Patti Smith. Éditions 5 Continents, Milano, 2012
  • Yves Klein Claude Parent Le Mémorial, Projet d'architecture, Paris: Dilecta, 2013
  • Nuit Banai, Yves Klein, Reaktion, 2014
  • Hannah Weitemeier, Yves Klein, Köln: Taschen, 2016
  • Matthias Koddenberg, Yves Klein, In/Out studio, Dortmund: Verlag Kettler, 2016
  • Antje Kramer Mallordy, Yves Klein Germany, Paris: Dilecta, 2017
  • Robert Fleck, Yves Klein - L'aventure Allemande, Paris: Manuella, 2018
  • Yves Klein, Lyon: Editions Fage, 2019
  • Fausto Gilberti, Yves Klein : L'artiste qui voulait tout peindre en bleu (et s'en fichait), Éditions Phaidon France, 2019
  • Terhi Génévrier-Tausti, Denys Riout, Yves Klein Japon, Paris: Éditions Dilecta, 2020
  • Klaus Ottman, Yves Klein: Les éléments et les couleurs, Éditions Arteos, 2020
  • L'Évolution de l'art vers l'immatériel, Paris: Éditions Allia, 2020
  • Yves Klein, Éditions Connaissance des arts, 2022
  • Catherine Francblin, Denys Riout et Didier Semin, Yves Klein intime, In Fine éditions d'art, 2022

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
  1. 1 2 yves-klein
  2. ↑ Hannah Weitemeier, Yves Klein, 1928–1962: Internacional Klein Blue, traducción Carmen Sánchez Rodríguez (Cologne, Lisbon, Paris: Taschen, 2001), 8. ISBN 3-8228-5842-0.
  3. ↑ "Yves Klein (1928–1962)", архив на оригинала от 5 юли 2008, https://web.archive.org/web/20080705023902/http://www.yveskleinarchives.org/documents/bio_content_us.html, посетен на 7 февруари 2012
  4. ↑ Gilbert Perlein & Bruno Corà (eds) & al., Yves Klein: Long Live the Immaterial! („An anthological retrospective“, catalog of an exhibition held in 2000), New York: Delano Greenidge, 2000, ISBN 978-0-929445-08-3, p. 226: „This symphony, 40 minutes in length (in fact 20 minutes followed by 20 minutes of silence) is constituted of a single 'sound' stretched out, deprived of its attack and end which creates a sensation of vertigo, whirling the sensibility outside time.“
  5. ↑ See also at YvesKleinArchives.org a 1998 sound excerpt of The Monotone Symphony Архив на оригинала от 2008-12-08 в Wayback Machine. (Flash plugin required), its short description Архив на оригинала от 2008-10-28 в Wayback Machine., and Klein's Chelsea Hotel Manifesto Архив на оригинала от 2010-06-13 в Wayback Machine. (including a summary of the 2-part Symphony).
  6. ↑ Karen Moller, Technicolor Dreams, Olympia Press, p. 88
  7. ↑ Kerstin Stremmel, Realism, Taschen, 2004, p. 13. ISBN 3-8228-2942-0
  8. ↑ Cornelius Tittel. "Komm mit mir in die Leere…" // 27 ноември 2010. Архивиран от оригинала на 30 януари 2016. Посетен на 26 август 2025.
  9. ↑ "Portrait d'Edouard Adam, marchand de couleurs et ami des peintres...Le film (envoyé par le neveu, Fabien)"[неработеща препратка] (Portrait of Edouard Adam, merchant of colours and friend of painters...a film by his nephew.)
  10. ↑ Tom Learner. Restoring the Immaterial: Study and Treatment of Yves Klein's Blue Monochrome (IKB42) // Modern Paint Uncovered. Los Angeles, Getty Conservation Institute, 2008. ISBN 978-0-89236-906-5.
  11. ↑ Цитирано по Hannah Weitemeier, Yves Klein, 1928–1962: International Klein Blue, Original-Ausgabe, Cologne: Taschen, 1994, 19. ISBN 3-8228-8950-4.
  12. ↑ Exhibitions – Yves Klein : Proposte monocrome, epoca blu – Yves Klein // Архивиран от оригинала на 4 декември 2020. Посетен на 29 март 2026.
  13. ↑ Yves Klein (1928–1962) // Yves Klein Archives. Архивиран от оригинала на 30 май 2013. Посетен на 29 март 2026.
  14. ↑ Held Jr., John. The Formidable Blue Stamp of Yves Klein // Mailartist.com. Архивиран от оригинала на 2 ноември 2012. Посетен на 29 март 2026.
  15. ↑ "Galerie Collette Allendy" IMEC Archives ((fr))
  16. ↑ Beale, Jason. Yves Klein, The Void // Jasonbeale.com. Архивиран от оригинала на 19 юли 2008. Посетен на 29 март 2026.
  17. ↑ Olivier Berggruen, "Yves Klein – The Void" in The Writing of Art, London: Pushkin Press, 2012, 80.
  18. ↑ "True Blue", The New Yorker, 28 June 2010, p.72
  19. ↑ An account and sound recording of the 1960 performance // Архивиран от оригинала на 21 февруари 2001. Посетен на 29 март 2026..
  20. ↑ Gualtiero Jacopetti (Director), Paolo Cavara (Director), Franco Prosperi (Director). (1962). MONDO CANE. Cineriz. Event occurs at 1:18:34. https://www.youtube.com/watch?v=8L6IcP9OSVQ#t=4734 Посетен на 21 август 2023.

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Yves Klein и страницата Yves Klein в Уикипедия на английски и немски език. Оригиналните текстове, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за творби, създадени преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналните страници тук и тук, за да видите списъка на техните съавтори. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.

Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Ив_Клайн&oldid=12905877“.