Направо към съдържанието

Никола Гюмюшев

Добавяне на препратки
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Никола Гюмюшев
български революционер
Гюмюшев като македоно-одрински опълченец
Гюмюшев като македоно-одрински опълченец
Роден
Починал
не по-рано от 1943 г.
Въоръжена борба
Награди„За храброст“
Кръст за заслуги
Никола Гюмюшев в Общомедия

Никола Тодоров Гюмюшев с псевдоними Гюмюшиян, Даркин, Доркин[1] е български революционер, деец на Върховния македоно-одрински комитет и Вътрешната македоно-одринска революционна организация.[2][3][4]

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години

[редактиране | редактиране на кода]

Гюмюшев е в 1876 година в село Долно Райково, тогава в Османската империя, днес квартал на Смолян, България,[2][3] в семейството на златаря Тодор Бурдев Гюмюшев и Кина Бечева Ракиджиева. Родителите му се преместват в Чепеларе, Княжество България,[4] където Никола учи при Стою Шишков[4] и завършва ІІ клас.[2]

Във ВМОК

[редактиране | редактиране на кода]

Връща се в Райково, където се отдава на революционна дейност и участва в организираното от ВМОК Горноджумайско въстание в 1902 година в четата на Александър Протогеров.[5][2][6] Гюмюшев е единственият родопчанин от Средните Родопи участвал в Горноджумайското въстание.[6]

Във ВМОРО

[редактиране | редактиране на кода]
Портрет на Гюмюшев от Таблото на македоно-одринските дейци, издадено от Илинденската организация в 1920 година

След въстанието Гюмюшев е интерниран от българските власти във Варна, където се среща с революционния деец от ВМОРО Владимир Коруев. Двамата се уговарят да възстановят революционния пункт в Чепеларе, но Коруев е отново интерниран в Станимака.[6] Родопските дейци на ВМОРО Пею Шишманов, Стефан Чакъров[6] и Вълко Шишманов се отнасят с недоверие към Гюмюшев като върховист. С писмо от 27 април 1903 година до Христо Караманджуков Коруев и Димитър Щерев искат районното ръководство на ВМОРО да приеме за член Гюмюшев и по настояване на Караманджуков той е приет.[7] След това е четник в ахъчелебийската районна чета на Пею Шишманов.[2][5] През лятото като войвода на пет души отива да организира централните села, но са предадени в Левочево и обсадени от войска в къщата на Тодор Хвойнев, но успяват с щурм да разкъсат обръча и да се измъкнат.[5]

Гюмюшев участва в Родопския конгрес на ВМОРО на 5 и 6 юли 1903 година, на който е определен за войвода на Трети участък (Устово, Райково, Пашмакли, Хасовица, Писаница, Бостина, Дунево) с помощник Бечо Даракчиев.[7][2][5] Гюмюшев смята, че въстанието в Централните Родопи не е добре подготвено и заявява „не е възможно да се вдига въстание без оръжие, без обучена милиция, без производствени запаси“. По време на въстанието му четата му първоначално заема Кральов камен между Чокманово и Райково, след това се разполага в местностите Варадил и Киримска вода,[7] а после се отправя към Райково. Така се опитват да създадат впечатление за големи въстанически сили, съобразно решенията на конгреса на Петрова нива, които предвиждат провеждане в района само на четнически акции и предотвратяване на евентуални изстъпления на башибозука.[8]

Някои от дейците на ВМОРО смятат, че Гюмюшев има за цел да внесе раздор в Организацията.[9] Други направо го обвиняват, че прави два пъти неуспешни опити за убийството на Караманджуков, като първия път загива Гочо Стоянов Ташонкин от Карлуково. Самият Гюмюшев отрича да е опитвал да убие Караманджуков, а убийството на Стоянов нарича грешка, за която съжалява. Някои дейци също така твърдят, че четата на Гюмюшев на практика не прави нищо по време на въстанието освен да стои в Райково, след което се прибира в Свободна България.[10][11] Гюмюшев вини за отсъствието на бойни действия в района ахъчелебийското ръководство, макар да знае решенията на Конгреса на Петрова нива и на практика сам да ги спазва.[12]

Отново във ВМОК

[редактиране | редактиране на кода]

През декември 1904 година е изпратен от генерал Иван Цончев да анкетира „разбойническите“ действия в Ахъчелебийско. Пише в „Шангова Вечерна поща“, „Балканска трибуна“ и „Реформи“ с цел да накара правителството да спре „разбойничеството“.[5] След въстанието в 1905 година отново навлиза с чета на Върховния македоно-одрински комитет в Ахъчелебийско[2][5] с цел да унищожи това „разбойничество“.[5] Много от родопските дейци на ВМОРО отново роптаят срещу пристигането на Гюмюшев като върховист в района. Георги Гешанов на 23 декември 1903 година пише на Пею Шишманов да предотврати навлизането на върховисти в Ахъчелебийско и конкретно на Никола Гюмюшев, Ботушанов, Стефан Калфата и Саракинов.[10]

Гюмюшев, според спомените му, си остава верен на Върховния комитет. Пише възторжено за водача на Върховния комитет генерал Иван Цончев, който си остава негов кумир до края на живота му.[8] Същевременно личи неолояност към дейците на ВМОРО, като пише изключително отрицателно за Христо Караманджуков.[12]

В Балканската война

[редактиране | редактиране на кода]
Четници от партизански отряд № 21 на МОО с командир Никола Гюмюшев

В 1912 година Гюмюшев е доброволец в Маседоно-одринското опълчение и е начело на партизанска чета № 21, действаща в Ахъчелебийско.[5][2][18] Към четата му се числи и 28-годишният му брат Димитър.[8] Четата действа в Ахъчелебийско, на практика като подразделение на 21-ви пехотен средногорски полк под командването на полковник Владимир Серафимов.[8] Двете чети на Гюмюшев и Никола Данаилов получават заповед от командира на 1-ва дружина на 21-ви полк Георги Долапчиев да овладеят турския пост на Тузлата. Четите настъпват и след мощен огън с пълзене стигат на 50 крачки от поста, който след това превземат с щурм. Така успяват да улеснят превземането на Пашмакли, Райково и Чокманово от 21-ви полк. Четата на Гюмюшев, на брой 60 души, влиза в Смилян, на другия ден в Чамжас и Мочуре, като достига вододела срещу Кюляфтепе. Откъснала се от 21-ви полк и навлязла дълбоко във вражеска територия четата залавя двама пратеници от османския комендант на Габрово с писма до селата Синополе, Катун (Дипотама) и Балабан (Трахони)[19] за мобилизиране на башибозука за настъпление към Пловдив. Писмата са изпратени на бригадния командир полковник Димитър Гешов.[20] Анастас Примовски пише за значението на залавянето на пощата:

„ Наред със самоотвержената бран на полковник Вл. Серафимов, за победата над Кавгаджик, не малка заслуга има и четата на Никола Гюмюшев от Райково, Пашмаклийско. Заслугите на Гюмюшевата чета за освобождаването на родния му край са големи и многобройни. Но най-важната заслуга на тая чета е залавянето на хвърчащата поща, което е било от голямо значение за победата на Кавгаджик (връх Средногорец).[20] “

Гюмюшев е произведен в старши подофицер и е награден с кръст „За храброст“ IV степен, а след това от командира на 1/2 бригада с кръст „За храброст“ III степен заедно с 8 негови четници, които получават кръст „За храброст“ IV степен.[5][20]

По-късно служи в 3-та и 4-та рота на 11-а сярска дружина.[18][2][8]

През Първата световна война е командир на 5-и взвод в 4-та рота на 5-и полк на 11-а дивизия, а по-късно е командир на 37-и планински взвод в Моравската военноинспекциионна област.[5][2][21] Произведен е във фелдфебел.[5] Награден е от щаба на Моравската военноинспекционна област с кръст „За храброст“ II степен и австрийски Железен кръст IV степен.[5][20]

След войните се установява да живее в София. Там членува в Илинденската организация.[9] При частичното освобождение на Македония и Тракия в годините на Втората световна война се мести в Ксанти. На 30 септември 1942 година е избран за председател на настоятелството на Организацията в Ксанти. Член е на настоятелството на подофицерското дружество в Ксанти.[9]

На 10 април 1943 година, като жител на Райково, подава молба за българска народна пенсия,[3] която е одобрена и отпусната от Министерския съвет на Царство България.[5]

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Николов, Борис Й. ВМОРО: Псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 31, 32, 38.
  2. 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893 – 1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 39.
  3. 1 2 3 Пеловски, Филип. Македоно-одрински свидетелства. Регистър на участниците в освободителните борби в Македония, Тракия и Добруджа, получили български народни пенсии през 1943 г. Т. I. Дел IV. София, Библиотека Струмски, 2025. с. 113.
  4. 1 2 3 Гюмюшев, Никола. Революционният вихър ме повлече в своите бойни води. Спомени на един родопски македоно-одринец. Смолян, Зеа-Принт ООД, 2019. ISBN 978-619-196-082-8. с. 5.
  5. 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 Пеловски, Филип. Македоно-одрински свидетелства. Регистър на участниците в освободителните борби в Македония, Тракия и Добруджа, получили български народни пенсии през 1943 г. Т. I. Дел IV. София, Библиотека Струмски, 2025. с. 114.
  6. 1 2 3 4 Гюмюшев, Никола. Революционният вихър ме повлече в своите бойни води. Спомени на един родопски македоно-одринец. Смолян, Зеа-Принт ООД, 2019. ISBN 978-619-196-082-8. с. 6.
  7. 1 2 3 Гюмюшев, Никола. Революционният вихър ме повлече в своите бойни води. Спомени на един родопски македоно-одринец. Смолян, Зеа-Принт ООД, 2019. ISBN 978-619-196-082-8. с. 7.
  8. 1 2 3 4 5 Гюмюшев, Никола. Революционният вихър ме повлече в своите бойни води. Спомени на един родопски македоно-одринец. Смолян, Зеа-Принт ООД, 2019. ISBN 978-619-196-082-8. с. 8.
  9. 1 2 3 4 Гюмюшев, Никола. Революционният вихър ме повлече в своите бойни води. Спомени на един родопски македоно-одринец. Смолян, Зеа-Принт ООД, 2019. ISBN 978-619-196-082-8. с. 11.
  10. 1 2 Гюмюшев, Никола. Революционният вихър ме повлече в своите бойни води. Спомени на един родопски македоно-одринец. Смолян, Зеа-Принт ООД, 2019. ISBN 978-619-196-082-8. с. 12.
  11. ↑ Карапетков, Петко. Славеино: минало. Пловдив, 1948. с. 219.
  12. 1 2 Гюмюшев, Никола. Революционният вихър ме повлече в своите бойни води. Спомени на един родопски македоно-одринец. Смолян, Зеа-Принт ООД, 2019. ISBN 978-619-196-082-8. с. 13.
  13. ↑ Пеловски, Филип. Македоно-одрински свидетелства. Регистър на участниците в освободителните борби в Македония, Тракия и Добруджа, получили български народни пенсии през 1943 г. Т. I. Дел IV. София, Библиотека Струмски, 2025. с. 33.
  14. ↑ Пеловски, Филип. Македоно-одрински свидетелства. Регистър на участниците в освободителните борби в Македония, Тракия и Добруджа, получили български народни пенсии през 1943 г. Т. I. Дел I. София, Библиотека Струмски, 2021. ISBN 978-619-1885718. с. 97.
  15. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 193.
  16. ↑ Пеловски, Филип. Македоно-одрински свидетелства. Регистър на участниците в освободителните борби в Македония, Тракия и Добруджа, получили български народни пенсии през 1943 г. Т. I. Дел I. София, Библиотека Струмски, 2021. ISBN 978-619-1885718. с. 234.
  17. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 331.
  18. 1 2 Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 193, 892.
  19. ↑ Гюмюшев, Никола. Революционният вихър ме повлече в своите бойни води. Спомени на един родопски македоно-одринец. Смолян, Зеа-Принт ООД, 2019. ISBN 978-619-196-082-8. с. 9.
  20. 1 2 3 4 Гюмюшев, Никола. Революционният вихър ме повлече в своите бойни води. Спомени на един родопски македоно-одринец. Смолян, Зеа-Принт ООД, 2019. ISBN 978-619-196-082-8. с. 10.
  21. ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 113.
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Никола_Гюмюшев&oldid=13005732“.