Никола Чернокожев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Никола Чернокожев
български просветни дейци
Роден
1849 г.
Починал
1879 г. (30 г.)

Никола Бочев Чернокожев е български просветен деец от Ловеч.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Народните представители от Ловчанския окръг за Учредителното народно събрание (10 февруари 1879 г.) и за Първото велико народно събрание (17 април 1879 г.) I ред от ляво надясно: Цочо Спасов (Троян), Никола Чернокожев (Ловеч), Иван Драсов (Ловеч), Марин П.Луканов (Ловеч), II ред от ляво надясно: Анастас Т. Кунчев (Ловеч), Георги Тишев (от Свищов – тогава Ловчански окръжен управител), Д-р В. Каракановски от Ловеч, Михал Димчев (Ловеч), Димитър Н. Пъшков (Ловеч), III ред от ляво надясно: Власи Д. Петров (Троян), Н. Начов (Калофер), учител, секретар, Иван Диков Влахов (с. Гложене) и Д.х. Икономов (Троян)

Никола Чернокожев е роден през 1849 година в град Ловеч, Османската империя. Семейството е на заможен търговец. Учи в родния си град Ловеч при учителя Манол Лазаров, на когото става помощник. Работи като учител в София (1871 – 1872). Васил Караконовски му издейства руска стипендия и Чернокожев учи в Цариград. Завършва гимназия в гр. Николаев и химическия отдел на Технологическия институт в Санкт Петербург (14 октомври 1878). Председател на стопанския комитет и училищен инспектор при Априловската гимназия в гр. Габрово.

Народен представител в Учредителното събрание.Неговото име липсва в списъка с депутати на УС[източник? (Поискан преди 27 дни)]

Присъства в списъка с депутати за 1 ВНС за избор на княз.[1]

Умира на 30-годишна възраст в град Габрово на 19 юни 1879 година.[2]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Учредително Българско Народно Събрание в Търново, 1879 г. - Дневници. София, Народна библиотека "Св. Св. Кирил и Методий", 2009. ISBN 978-954-22-0620-0. с. 209.
  2. Енциклопедия. Българската възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни.... София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1988. с. 703.