Направо към съдържанието

Панчо Тодоров

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Панчо Тодоров
български революционер
Роден
1889 г.
Починал
26 март 1933 г. (44 г.)
Семейство
Братя/сестриЛазар Тодоров
Панчо Тодоров в Общомедия

Панчо Тодоров Йосифов е български общественик и революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и Вътрешната македонска революционна организация.[1]

Панчо Йосифов Тодоров е роден в 1889 година в град Щип, тогава в Османската империя. Израства в бедно семейство с 6 братя, които се включват в революционната дейност на ВМОРО.[2] Работи като казанджия.[3] Панчо Тодоров също влиза във ВМОРО и действа като легален деец в Щип.[1]

При избухването на Балканската война в 1912 година е доброволец в Македоно-одринското опълчение на Българската армия и служи във 2-ра рота на 7-а кумановска дружина.[3][1] Сражава се при Шаркьой, при Султан тепе и прочие.[1]

След установяването на сръбския режим е мобилизиран в Сръбската армия, но е сред организаторите на инцидента в Крагуевац през 1914 година, при който мобилизираните българи отказват да дадат клетва за вярност на сръбския крал. Успява да избяга от Крагуевац и през Щип се прехвърля нелегално в Царство България. В същата 1914 година влиза в четата на брат си Лазар Тодоров – Фертико и с нея действа шест месеца в Кратовска околия. Участва в сражението със сръбски потери при Радкова скала. През април 1915 година тръгва с четата на Симеон Кочански, а след това минава в четата на Дончо Ангелов, с която се движи до есента. В навечерието на намесата на България в Първата световна война влиза отново в четата на брат си Лазар, който е войвода в Светиниколската околия. С нея участва в изсичането на телеграфните стълбове и в серия престрелки със сръбски части. Заедно с българските части влиза в Скопие. По нареждане на Тодор Александров Панчо Тодоров заедно с други четници заминава за Криволак в помощ на сражаващите се там български части. Участва в сраженията до края на войната.[1]

След войната в 1918 година участва във възстановяването на ВМРО, като помощник на Тодор Александров.[1]

След това се установява в Хасково, където председателства местното дружество на Съюза на македонските емигрантски организации.[1] [2] Още преди убийството на Александър Протогеров през 1928 година застава на страната на Иван Михайлов, заради което по-късно е убит от дейци на крилото на протогеровистите.[4][5][6]

На 15 април 1943 година, вдовицата му Иванка, на 36 години, родена в Щип и жителка на Хасково, подава молба за българска народна пенсия,[1] която е одобрена и отпусната от Министерския съвет на Царство България.[7]

  1. 1 2 3 4 5 6 7 8 Пеловски, Филип. Македоно-одрински свидетелства. Регистър на участниците в освободителните борби в Македония, Тракия и Добруджа, получили български народни пенсии през 1943 г. Т. I. Дел IV. София, Библиотека Струмски, 2025. с. 378.
  2. 1 2 „Свобода или смърт“, бр. 141, стр. 12
  3. 1 2 Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 712.
  4. ↑ Македония - история и политическа съдба, том II, ИК „Знание“, 1998, стр.194
  5. ↑ Билярски, Цочо. Един автентичен разказ за българската съпротива срещу сръбските злодеи, www.sitebulgarizaedno.com, посетен на 24.05.2013 г.
  6. ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 468.
  7. ↑ Пеловски, Филип. Македоно-одрински свидетелства. Регистър на участниците в освободителните борби в Македония, Тракия и Добруджа, получили български народни пенсии през 1943 г. Т. I. Дел IV. София, Библиотека Струмски, 2025. с. 379.