Резолюция 182 на Съвета за сигурност на ООН

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
ООН Съвет за сигурност
Резолюция 182
Дата 4 декември 1963 г.
Заседание 1078
Код S/5471 (Документ)
Вот Symbol support vote.svg 11Symbol neutral vote.svg 0Symbol oppose vote.svg 0
Предмет Въпроси, отнасящи се до политиката на апартейд в Южна Африка
Резултат Приета

Съветът за сигурност в състав от 1963 г.:

постоянни членове
Тайван Франция Великобритания Съединени американски щати Съюз на съветските социалистически републики
непостоянни членове
  • Бразилия Гана Мароко
  • Норвегия Филипини Венецуела
Уикиизточник разполага с оригинални творби на / за:

Резолюция 182 на Съвета за сигурност на ООН е приета единодушно на 4 декември 1963 г. по повод отказа на правителството на Южноафриканската република да изпълни постановленията на Резолюция 181 на Съвета за сигурност на ООН от 7 август 1963 г.

В изпълнение на Резолюция 181 генералният секретар на ООН представя доклад до Съвета от 11 октомври 1963 г., с който уведомява, че с писмо до министъра на външните работи на Южноафриканската република от 19 август 1963 г. генералният секретар е поискал информация за мерките, които южноафриканското правителство е предприело за изпълнение на постановленията на Резолюция 181. В отговора си от 19 септември 1963 г. министърът на външните работи на ЮАР съобщава, че на този етап южноафриканското правителство не желае да се изказва по този въпрос, като подчертава, че правителството на Южна Африка нееднократно е излагало своята позиция по въпроса, която е добре известна на всички. В доклада си генералният секретар излага и съдържанието на друго писмо на министъра на външните работи на ЮАР от 11 октомври 1963, с което външният министър съобщава, че правителството му никога не е признавало правото на ООН да обсъжда или да се намесва в дела, които се намират под изключителната юрисдикция на отделните държави – члнки на ООН, какъвто е случаят с вътрешната политика на Южноафриканската република. Поради това южноафриканското правителство не желае да се изказва по въпроса, повдигнат от генералния секретар, тъй като това би означавало, че то признава правото на ООН да се намесва във вътрешните дела на Южна Африка. По-нататък южноафриканският външен министър критикува постановленията на Резолюция 181 в частта ѝ за налагане на въоръжено ембарго над Южна Африка като нарушение на статия 51 от Устава на ООН, гарантиращ неотменимото право на страната му на индивидуална и колективна самоотбрана. В писмото си министърът излага данни за процентните измерения на средствата за отбрана, изразходвани от страната му, спрямо общия ѝ бюджет и ги съпоставя с тези на редица западноевропейски страни, което според правителството на ЮАР опровергават твърденията, че Южна Африка се въоръжава усилено. В писмото са отправени обвинения, че с резолюцията си по въпроса Съветът е станал съучастник на агресивната спрямо Южна Африка политика на група африкански страни, от която произтича истинската заплаха за международния мир и сигурност. В заключение министърът на външните работи на ЮАР, отричайки правото на Съвета да налага мерките, предвидени в Резолюция 181, заявява, че тази резолюция не може да има задължителен характер като спрямо Южноафриканската република, така и спрямо която и да е друга държава.

В последната част на доклада си генералният секретар съобщава, че лично е изпратил писма до всички държави членки на ООН със запитване за мерките, които правителствата им са предприели, за да изпълнят постановленията на Резолюция 181, касаещи прекратяването на оръжейните доставки за Южноафриканската република. В приложението към доклада на генералния секретар са представени отговорите на 44 държави,[1] като в това число е и отговорът на правителството на Народна република България.[2] Докато мнозинството от тези държави приветстват мерките, предприети от ООН спрямо Южна Африка, и декларират, че не продават или са спрели продажбите на оръжие за ЮАР, то впечатление прави позицията на правителството на Обединеното кралство, според което Резолюция 181 няма задължителен, а по-скоро препоръчителен характер. Правителството на Нейно Величество заявява, че разграничава оръжието, което се използва за вътрешни репресии, от това, необходимо на ЮАР за целите на външната отбрана и особено за участието ѝ в съвместната отбрана на морските пътища, преминаващи покрай Нос Добра надежда. В тази връзка Обединеното кралство се е ангажирало да не доставя оръжие на ЮАР, което да се използва за укрепването на политиката на апартейд, но липсва ангажимент за прекратяване на доставките на оръжие, което британското правителство причислява към втория тип.

След като разглежда и дискутира доклада на Генералния секретар, на 4 декември 1963 Съветът за сигурност приема Резолюция 182, която потвърждавайки всички резолюции по въпроса, приети от Общото събрание и Съвета за сигурност, осъжда отказа на Южноафриканската република да изпълни постановленията на тези резолюции и отново призовава правителството на Южна Африка да се откаже от политиката си на апартейд, да освободи всички лица, които са затворени или поставени под домашен арест, или изтърпяват друг вид ограничения заради съпротивата си срещу политиката на апартейд. Резолюцията отново призовава всички държави членки на ООН, да прекратят доставките си на оръжия, снаряжения и военно оборудване за Южна Африка. Освен това Резолюция 182 предлага на генералния секретар да създаде работна група от експерти, която да обсъди методите за урегулиране на съществуващата ситуация в Южна Африка по пътя на мирното и последователно утвърждаване на човешките права и свободи на всички жители на нейната територия, независимо то техните раса, цвят на кожата и вероизповедание, както и да обсъди въпроса за ролята, която ООН може да играе за изпълнението на тази цел. От генералния секретар също се изисква да представи пред Съвета доклад за изпълнението на резолюцията не по-късно от 1 юли 1964 г.[3]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Алжир, Австрия, Белгия, Бразилия, България, Бирма, Цейлон, Китай, Кипър, Дахомей, Дания, Доминиканската република, Финландия, Гана, Гвинея, Унгария, Индия, Ирак, Ирландия, Израел, Италия, Ямайка, Япония, Лаос, Мексико, Нова Зеландия, Никарагуа, Норвегия, Филипини, Полша, Румъния, Руанда, Сенегал, Сиера Леоне, Сомалия, Судан, Швеция, Сирия, Тайланд, СССР, Обединеното кралство, Съединените щати, Уругвай и Югославия.
  2. В отговора си до запитването на генералния секретар правителството на Народна република България остро осъжда „нечовешката и дискриминационна расова политика на сегрегация, провеждана от правителството на Южна Африка“, и приветства инициативата на групата африкански държави, довела до приемането на Резолюция 181, предвидените в която мероприятия според НР България представляват „важни мерки, предприети от ООН с цел прекратяване на системата на апартейд“ в ЮАР. Придавайки особено важно значение на онези постановления на резолюцията, отнасящи се до прекратяване на оръжейните доставки за ЮАР, българското правителство не поставя под съмнение факта, че оръжието, което някои западни държави доставят на ЮАР, „укрепва положението на южноафриканските расисти и дава възможност на правителството на Вервурд да преследва нечовешката политика на терор и репресии срещу африканското население и другите народности в тази страна“. Българското правителство обявява, че постановленията на точка 3 на резолюцията не се отнасят до Народна република България, чийто основен принцип във външната ѝ политика „е да подкрепя освободителното движение на народите, които се стремят да отхвърлят колониалното иго“. В тази връзка българското правителство смята за необходимо да обяви, че Народна република България дотогава не е продавал и не е доставяла оръжие, снаряжение или военна техника на Южна Африка и няма никакво намерение да го прави в бъдеще.
  3. ((en)) UNSCR. Resolution 182

Източници[редактиране | редактиране на кода]