Уили Диксън

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Уили Диксън
Willie Dixon
американски музикант
Willie Dixon.jpg
Роден
Починал
Етнос Афроамериканци
Музикална кариера
Стил Блус, Ритъм енд блус
Инструменти Контрабас, бас китара, пеене
Активност от 1939 г.
Лейбъл Чес Рекърдс

Уебсайт www.willie-dixon.com
Уили Диксън в Общомедия

Уили Диксън (на английски: Willie Dixon) е американски блус музикант, басист, композитор и певец.

Ако Мъди Уотърс е кралят, то Уили Диксън е „сивият кардинал“ на блуса. Така се стичат обстоятелствата в историята на чикагския блус, че огромната работа на Диксън, той извършва в сянка, невидимо за широката публика. Така той създава най-стойностните си произведения, включително и блус-химна „Hoochie Coochie Man“. Той участва активно в най-добрите записи на Бо Дидли, Съни Бой Уилямсон II, Литъл Уолтър, Отис Ръш, Коко Тейлър и разбира се – на стълбовете на чикагския блус – Мъди Уотърс и Хаулин Уулф.

Влиянието на Диксън се разпростира и извън пределите на блуса. „Little Red Rooster“ и „I Just Want To Make Love To You“ са в репертоара на The Rolling Stones вече 40 години. Със „Spoonful“ започва кариерата на Cream, а „I Can’t Quit You Baby“ и „You Shook Me“ служат като фундамент на хеви-блуса на Led Zeppelin.

При лична среща никой не би нарекъл Диксън незабележима личност – огромна усмивка, огромна плешивина, огромен ръст – близо два метра. Нормалната китара в неговите ръце изглеждала като детска играчка. Диксън бил принуден да се захване с контрабаса само, за да не изглежда смешен на сцената.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Уилиям Джеймс Диксън е роден на 1 юли 1915 г. във Виксбърг, Мисисипи в многодетно семейство. Свиква от най-ранно детство на тежък физически труд по плантациите.

„Моят старец през цялото време пееше блус. Той толкова ми говореше за всичко около и за блуса, че ме увлече по тази музика от най-ранно детство.“ – пише Диксън в своята автобиография „Аз съм блусът“. Израства в нищета. Бащата е нещо като полу-бандит, който никъде не отива без двата си револвера. „Случвало ни се е в училище да се задяваме с някое момиче. Баща ми пристигаше и се обръщаше към нас – Какво искате от нея? Не се закачайте – тя ви е полусестра.“, спомня си братът на Уили Диксън.

Силно е повлиян от майката Дейзи, която има навика да говори в рими. Малкият Уили ще се научи да прави същото, което по-късно ще му помогне много в писането на текстове за блус-хитовете си.

Светлите спомени от детството и юношеството на Диксън са свързани с музиката. Той участва в църковни хорове и малки вокални групи, които съпровождат пътуващи проповедници. Такъв вокален госпъл квартет е Union Jubilee, който дори има своя радио-програма.

Първото истинско музикално влияние, получава на 7-годишна възраст, когато бяга от училище, за да слуша групата на пианиста Литъл Брадър Монтгомъри (Little Brother Montgomery).

На 17 години напуска Виксбърг и се премества в Чикаго, за да стане боксьор. Една година по-късно е обявен за шампион по бокс – полутежка категория за аматьори на щата Илинойс. Въпреки ранния успех (за кратко дори е спаринг-партньор на великия Джо Луис), Диксън изиграва само четири двубоя като професионален боксьор, поради възникнали финансови разногласия с менажера му.

Той се отказва от бокса и започва музикалната си кариера през 1940 г., сформирайки групата Five Breezes с Ленърд „Бейби Дуу“ Кастън (Leonard „Baby Doo“ Caston). Те записват няколко песни до 1941 г., но същата година Уили е арестуван на сцената, по средата на концерт, тъй като отказва да получи повиквателните си за армията на САЩ. Този арест е направен с назидателна цел, но Диксън не се предава лесно. За този период той си спомня: „Мен ме съдиха и аз им казах, че не чувствам за свой дълг да отида на война, тъй като условията, в които живее моят народ ни прави не граждани, а субекти. На няколко съдебни заседания аз повтарях – „Защо да работя за или да защитавам този, който убива моя народ?“ След като ме бяха поставили в такива условия на живот, за какъв дявол да умирам за тях? Десет месеца ме държаха в затвора на хляб и вода. 30 – 40 пъти ме разкарваха до съда. Аз се позовах на 14-а и 15-а поправка на Конституцията. Говориха ми, че някой ме е подучил. Но образованието си аз съм получил от улицата. Даже писаха на майка ми, колко лошо постъпвам, че не искам да ходя в армията. В крайна сметка във вестниците писаха, че са ме осъдили на 5 години и 10 000 долара глоба, но всъщност ме пуснаха на следващия ден...“ Така или иначе, военните потулват случая, за да не се вдига много шум и през 1942 г. Диксън е обявен за негоден да служи в армията.

Диксън прави нова група Four Jumps of Jive, с която свирят в Чикагските клубове и записват за „Меркюри“ (Mercury). През 1945 г. заедно с „Бейби Дуу“ Кастън и китаристът Бернардо Денис (Benardo Dennis) под името Big Three Trio изнасят редица концерти, а в свободното си време Диксън свири и с Мъди Уотърс. Big Three Trio сключват първия си договор с „Бълет рекърдс“ (Bullet Records), а през 1947 г. с „Калъмбия Рекърдс“ (Columbia Records).

Докато свири в Big Three Trio, Уили се запознава с Фил и Ленърд Чес, двама братя, които съвсем скоро са създали „Чес Рекърдс“. След разпадането на Big Three Trio, те наемат Диксън на пълен работен ден в студиото. Голямата разлика между Диксън и другите блус-музиканти е способността му да пише, чете, композира и аранжира музика, която скоро го прави незаменим авторитет в „Чес Рекърдс“.

През 1953 Диксън прави няколко самостоятелни записа, но Ленърд Чес не е очарован от тези му опити – той иска да задържи Диксън като движеща сила в композирането, продуцирането и аранжирането на песните на изпълнителите, работещи за „Чес Рекърдс“, както и в издирването на нови таланти.

Когато братята Чес отказват да привлекат Отис Ръш, когото Диксън счита за бъдеща звезда, той ги напуска и се премества в „Кобра Рекърдс“ (Cobra Records). В периода 1957 – 59 г., там той си сътрудничи с Отис Ръш (Otis Rush), Меджик Сам (Magic Sam) и Бъди Гай (Buddy Guy). След като „Кобра Рекърдс“ фалира, той отново се завръща в „Чес Рекърдс“и остава там през по-голямата част от 60-те години.

През 60-те години Уили Диксън организира за гастроли в Европа American Folk Blues Festival, в който участват редица блус-звезди като Джон Лий Хукър (John Lee Hooker), Т-Боун Уокър(T-Bone Walker) и мн. др. По това време той сформира групата The Chicago Blues All Stars, която в различни състави съществува и в наши дни.

През 70-те години активно записва за „Оватион“ (Ovation), „Калъмбия“ и „Ямбуу“ (Yamboo), и изнася множество концерти.

През 1980 г. е вписан в Залата на слава на Блус Фондацията.

През 1987 му е извършена сърдечна операция, която сериозно възпрепятства кариерата му.

През 1989 г. Диксън публикува автобиографията си „Аз съм блусът“. Същата година той издава и последния си албум „Hidden Charms“, който е отличен с „Грами“.

Умира на 76-годишна възраст на 29 януари 1992 г. в Бърбанк, Калифорния.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]