Антон Попов (актьор)
- Вижте пояснителната страница за други личности с името Антон Попов.
| Антон Попов | |
 Портретна снимка на Антон Попов. Източник ДА „Архиви“ | |
| Роден | 1853 г. |
|---|---|
| Починал | Казанлък, Царство България |
| Националност | българин |
| Активност | 1883 – 1920 г. |
| Близки | Стефан Попов (брат) |
| Антон Попов в Общомедия | |
Антон Петков Попов е български драматичен актьор и режисьор.[1] Брат е на актьора Стефан Попов.[2]
Биография
[редактиране | редактиране на кода]Роден е в Казанлък през 1853 г. Средното си образование получава в католическа гимназия в Одрин, където баща му е учител. Ръководи любителска театрална група в Хасково през 1878 г. и в Русе през 1882 – 1883 г. През 1883 г. дебютира в първата българска професионална театрална трупа в Пловдив, където играе до разформирането ѝ през 1885 г. През 1888 г. ръководи театър „Основа“. Гастролира с трупата в Браила и крайдунавските градове на Румъния. През 1892 – 1893 г. играе в „Сълза и смях“. От 1914 до 1918 г. организира драматически курсове в София.[3] През 1919 – 1920 г. работи като режисьор в театъра в Бургас. През 1924 г. води драматичен курс в Ямбол. Превежда пиеси и отделно работи в Българските държавни железници. Почива на 7 януари 1927 г. в Казанлък.[1]
Роли
[редактиране | редактиране на кода]Антон Попов играе множество роли, по-значимите са:
- Михалаки – „Чорбаджи Михалаки“ на Иван Вазов
- Кърджи Осман – „Руска“ на Иван Вазов
- Недялко войвода – „Роби и герои“ на Ат. Узунов
- Жилберт – „Мария Тюдор“ на Виктор Юго[1]
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б в Енциклопедия на българския театър. София, Книгоиздателска къща „Труд“, 2008. ISBN 9545287713. с. 361. (на български)
- ↑ Научноинформационен център „Българска енциклопедия“. Голяма енциклопедия „България“. Том 9. София, Книгоиздателска къща „Труд“, 2012. ISBN 9789548104319. с. 3520.
- ↑ Енциклопедия. Българската възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни.... София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1988. с. 539.