Битка при Формини
| Битка при Формини | |||
| Стогодишна война | |||
 Битката при Формини, средновековна миниатюра | |||
| Информация | |||
|---|---|---|---|
| Период | 15 април 1450 г. | ||
| Място | близо до Байо, Нормандия | ||
| Резултат | Решителна френска победа | ||
| Страни в конфликта | |||
| |||
| Командири и лидери | |||
| |||
| Сили | |||
| |||
| Жертви и загуби | |||
| |||
 | |||
| Битка при Формини в Общомедия | |||
Битката при Формини (на френски: Bataille de Formigny) е последното сражение от Стогодишната война в северна Франция. Тя решава съдбата на Нормандия, която окончателно се връща под френска власт.
Предистория[редактиране | редактиране на кода]
Нормандия е традиционно английско владение във Франция, още от времето, когато нормандският херцог Уилям Завоевателя нахлува на острова (1066). Към 1204 г. французите си връщат областта, а през Стогодишната война често минава от едната в другата държава. Във всеки случай е ясно, че голяма част от нормандското население симпатизира повече на Англия, отколкото на Франция. Ето защо кампанията по завладяването на Нормандия, която провежда Хенри V от 1417 до 1419 г., се увенчава с безспорен успех. По-късно, след обрата на войната по времето на Жана д'Арк, френски армии се появяват пред столицата Руан, но срещат враждебно отношение.
През 1444 г. се постига примирието в Тур и войната временно спира. И двете страни се готвят за решителни действия – англичаните да съхранят присъствието си, а французите – да го ликвидират. Френските военни реформи са много по-впечатляващи. Крал Шарл VII не разпуска войниците си, а ги запазва под команда – първи опит през средновековието за постонна армия. Те вече не са феодално опълчение, а платена и отлично въоръжена армия. Най-впечатляващо е развитието на артилерията под вещото ръководство на Жан Бюро.
През 1448 г. една английска армия превзема и разграбва бретанския град Фужер. Като нищо друго тази жестокост настройва против англичаните населението на северна Франция.[1] Когато войските на Шарл VІІ навлизат в Мен и Нормандия, най-често са посрещани като освободители. През декември 1449 г. пада Руан, а отговорът на англичаните не променя нищо – с малка и опитна армия Джон Талбот опитва да напредне към Париж, но среща твърде силни френски войски. Става ясно, че само пристигането на нови сили от Англия могат да спасят Нормандия.
Ход на сражението[редактиране | редактиране на кода]
В Лондон надмощие вземат настроенията за решително подновване на войната. Парламентът отпуска пари и скоро е съставена армия, командвана от Томас Кириъл. Тя не брои повече от 5000 души, но през март 1450 г. успешно дебаркира при Шербур и превзема няколко малки градчета. През това време французите обсаждат ключови крепости – Кан и Байо. Губернаторът на Нормандия – Едмънд Бофорт, – който е роднина на крал Хенри VI, моли Кириъл да промени плановете си и да спаси Байо. Англичаните се насочват натам, последвани от две френски армии: на Жан дьо Клермон, син на Бурбонския херцог (3000 души) и на бъдещия бретански херцог Артюр дьо Ришмон (2000 души). Макар че може да се прибере в Байо и да избегне битката, Кириъл мечтае за слава и решава да се бие.
В тази битка английският главнокомандващ няма с какво да изненада французите. Както и в много предишни случаи, той има рицари и стрелци с лък, които разполага без въображение – рицарите в средата, стрелците по фланговете.[2] Французите отдавна вече знат как да се справят с това – без фронтални атаки, без да се излагат на смъртоносните стрели. Все пак Клермон започва според очакванията – с атака на пехотата, но я отдръпва при първия облак стрели. това му спестява много жертви. Следва още една атака. После той изважда главния си коз – две оръдия, чийто снаряди заплашват да разбият английските земни укрепления. Кириъл нарежда на стрелците си да се втурнат и да пленят оръдията, след което да ги завлекат в своя лагер. Когато това се случва, французите са объркани и готови да отстъпят.
Ала в този момент към сражението се присъединяват конниците на Артюр дьо Ришмон. Не е съвсем ясно дали отначало е планирано да се появят със закъснение, когато англичаните са излезли от прикритието си, или така се случва.[3] Във всеки случай, те могат с лекота да избият беззащитните стрелци и дори се озовават зад отбранителните им съоръжения. Пехотата на Клермон се окопитва и започва ново настъпление. В резултат английската съпротива рухва и войниците побягват към близкото село Формини. Френската армия не ги преследва – тя знае, че психологическото предимство е на нейна страна. Местните селяни обаче нападат бегълците и когото могат, убиват. Така загиват 90% от английските войници. Кириъл е сред малцината оцелели. Той е взет в плен и след това – скъпо продаден на своя крал.
Последици[редактиране | редактиране на кода]
Тази битка решава съдбата на английска Нормандия. И без друго повечето градове вече са във френски ръце, така че остава да се превземат само Кан и Шербур. Там француците концентрират толкова мощна артилерия, че не оставят на защитниците никакъв шанс. Първо, на 1 юли 1450 г., пада Кан (едно гюле нахлува в апартамента на Едмънд Бофорт и уплашва семейството му до смърт; още на същия ден той се предава). После започва канонадата на Шербур. „Градът беше подложен на такъв тежък обстрел с метални и каменни гюлета, какъвто светът още не беше виждал“, пише един хронист.[4] На 12 август и този град капитулира.
През следващите три години военните действи се пренасят на юг, към Аквитания. Когато англичаните търпят поражение и тук (битката при Кастийон), войната приключва.
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Desmond Seward, The Hundred Years War. The English in France 1337 – 1453, New York 1978, p. 248
- ↑ John Wagner, Encyclopedia of Hundred Years War, London 2006, p. 127
- ↑ Българският историк Манол Глишев приема, че всичко е замислено предварително (15 април 1450: Битката при Формини Архив на оригинала от 2021-10-10 в Wayback Machine., на сайта hitoryofwar.net)
- ↑ Цитирано по William Lace, The Hundred Years’ War, San Diego 1994, p. 92