Направо към съдържанието

Валентин Пикул

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Валентин Пикул
Валентин Пикуль
Роден13 юли 1928 г.
Починал16 юли 1990 г. (62 г.)
Професияписател
Националност СССР
Активен период1950 – 1990
Жанристорически роман, военен роман
НаградиОрден Отечествена война ІІ степен Орден на труда „Червено знаме“ 1978, 1988 Орден „Дружба между народите“ Медал „За отбрана на Ленинград“ Медал „Отбрана на Съветското задпорярие“ Медал „Победа над Германия във Великата отечествена война“
СъпругаЗоя Борисовна Чудакова (1946 – ?)
Вероника Феликсовна Чугунова (1958 – 1980)
Антонина Илична Пикул (?-1990)
Децадъщеря
Уебсайтwww.valentin-pikul.ru
Валентин Пикул в Общомедия

Валентин Пѝкул (на руски: Валентин Пикуль) е изтъкнат руски (съветски) писател на бестселъри в жанра исторически и военноморски роман.

Биография и творчество

[редактиране | редактиране на кода]

Валентин Савич Пѝкул е роден на 13 юли 1928 г. в Ленинград, РСФСР, СССР, в семейството на матрос (впоследствие корабен инженер), произхождащ от род на земеделци от село Кагарлък, Украйна. От баба си по майка, Василиса Капенина, е приел любовта си към „великия, удивителен и красив руски език“. Отраства в родното място на баща си.

При избухването на Великата отечествена война баща му заминава като доброволец в морската пехота. Бил е батальонен комисар в Северо-Беломорската военна флотилия. Официално се смята за изчезнал безследно по време на Сталинградската битка[1], предполага се, че е загинал в боя за Дома на пионерите[2].

През 1940 г. семейството отива в Ленинград, където прекарват блокадата на града през зимата на 1941/1942 г. През 1942 г. по тайния „Път на живота“ са евакуирани в Архангелск. На 14-ия си рожден ден бяга от къщи и се записва в училище за юнги на Соловецките острови. През 1943 г. е изпратен да служи на ескадрения миноносец „Грозни“, който конвоира съветски, английски и американски кервани, осигуряващи доставки по ленд-лийза. След демобилизацията през 1946 г. учи за кратко в Ленинградското подготвително военноморско училище.

Работи на различни места, включително като началник отделение във водолазен отряд, а после в пожарна част. Заради недостатъчното си образование учи самостоятелно, събира уникална домашна библиотека, достигнала впоследствие до 11 000 тома, и решава да стане писател, като започва да посещава литературен кръжок. Става член на Дружеството на младите писатели с ръководител Всеволод Рождественски.

Първите му публикувани произведения са разказите „На берегу“ и „Женьшень“ в алманаха „Младият Ленинград“ през 1950 г.

След няколкогодишна работа през 1954 г. е публикуван първият му роман, „Океански патрул“, който има голям успех. Заради него той е приет по-късно в Съюза на писателите.

През 1962 г., заради разногласия с някои литературни дейци, се премества да живее в Рига.

Продължава да пише неуморно и през следващите години – ежедневно по 16 – 18 часа, без почивка и празници. Историческата му проза се ползва с голяма популярност в Русия и зад граница. Тя е характерна с истински патриотизъм и изявена гордост от историята на отечеството му. Става любим писател на морския флот и за произведенията си на морска тематика е титулуван като „адмирал на руската маринистика“.

През 1979 г. започва публикация на романа му „Нечиста сила“. Имайки антимасонски характер, той се разминава с официалната пропаганда, обвинен е в антисемитизъм, и срещу него започват преследвания, заплахи и даже е бил пребит. Романът е издаден в пълен тираж едва в 1991 г. и за него писателят е удостоен посмъртно с наградата „Шолохов“.

Освен романи Пикул написва и 168 повести – исторически миниатюри. Всяка от тях е за личност, всеизвестна или често забравена или загубена в простора на руската история, но допринесли с нещо за нея. С тях той възкресява много имена и е един от първите в СССР „реабилитирали“ Александър Колчак – героя от Първата световна война.

По някои оценки общият тираж на произведенията му по света достига до 500 милиона екземпляра. За творчеството си получава приживе два ордена и две премии. Държавната премия „Максим Горки“ (за романа „Крайцерите“) той дарява на пострадалите от земетресението в Армения, а литературната премия на Министерството на отбраната на СССР (за романа „Из тупика“) дарява на болницата в Рига, където се лекуват воините-„афганци“.

През лятото на 1986 г. писателят преживява масивен инфаркт, но продължава упорито да пише. Валентин Пикул умира на 16 юли 1990 г. в Рига, Латвия. Главният му роман, „Сталинград“ („Барбароса“), замислен в 2 тома, остава незавършен, както и други произведения, за които е събрал материали.

На негово име са кръстени кораби от Морския флот на Русия, улици в руски градове, малката планета Пикулия (Т4174) открита през 1982 г., както и учредената награда на Министерството на отбраната на Русия за най-добрите произведения на военно-патриотична тема.

Критика

[редактиране | редактиране на кода]

Книгите на Пикул често са подлагани и продължават да се подлагат на критика заради неакуратно боравене с историческите документи, за често вулгарния стил на текста. Някои изследователи наричат произведенията му клеветнически и конюнктурни, насочени само да угодят на съветската власт[3].

Самият Валентин Пикул през живота си е бил много спорна и нееднозначна фигура[4]. Дискусиите за неговия талант и за възгледите му относно историята на Русия продължават десетилетия след смъртта на автора[5][6]. Сред историците свободното отношение на В. С. Пикул към фактите предизвиква появяването през 2000-те години на шеговития термин „пикуляризация на историята“ (в значението на „белетризация“, както при Дюма).

Произведения

[редактиране | редактиране на кода]

Самостоятелни романи

[редактиране | редактиране на кода]
Недовършени произведения

Исторически миниатюри

[редактиране | редактиране на кода]
168 броя повести за исторически лица от руската и световната история
От 1990 г. книга на Валентин Пикул не е превеждана на български език.

Книги за Валентин Пикул

[редактиране | редактиране на кода]
  • Валентин Пикуль. Из первых уст – от Антонина Илична Пикул
  • Уважаемый Валентин Саввич! – от Антонина Илична Пикул
  • Валентин Пикуль. Я мерил жизнь томами книг – сборник от документи, редактор Антонина Илична Пикул
  • Живёт страна Пикулия (2006) – от Антонина Илична Пикул
  • Валентин Пикул (2007) – от Николай Коняев
  • Жизнь и творчество Валентина Пикуля в фотографиях и документах (2008) – фотоалбум

Екранизации

[редактиране | редактиране на кода]
  • 1974 – Юнга Северного флота
  • 1987 – Моонзунд
  • 1994 – Бульварный роман
  • 2003 – Баязет – ТВ сериал
  • 2004 – Богатство – ТВ сериал
  • 2004 – Конвой PQ-17 – ТВ сериал
  • 2005 – Фаворит – ТВ сериал
  • 2007 – Пером и шпагой – ТВ сериал

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Память народа :: Донесение о безвозвратных потерях :: ПИКУЛЬ САВВА МИХАЙЛОВИЧ, пропал без вести, Сталинградская обл., г. Сталинград // pamyat-naroda.ru. Посетен на 4 декември 2015.
  2. ↑ Пикуль А. И. „Валентин Пикуль. Слово и дело великого романиста“. Вече. 2013.
  3. ↑ Растиражированная ложь Валентина Пикуля
  4. ↑ Как свежий ветер парусу
  5. ↑ Пикуль и Распутин: взгляд из Нижнего Новгорода
  6. ↑ Столыпин против Пикуля Архив на оригинала от 2016-03-04 в Wayback Machine. // журнал „Сенатор“

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Валентин_Пикул&oldid=12385790“.