Редукция на неударените гласни в българския език
Редукция (потъмняване) на неударените гласни в българския език е явление, при което неударените широки гласни (а, о, е) се изговарят стеснено, като се приближават до съответните тесни гласни (ъ, у, и). Правоговорните правила не допускат пълна редукция. Редукция на е и и в книжовния език практически не се среща.[1]
Редукцията е най-силно изразена в източните говори, където тя е пълна. В западните говори редукцията е по-слаба и засяга само гласните а и о. В това отношение българският книжовен език се води по западните говори.
Разширяването на тесните гласни (процес, който може да бъде наречен „обратна редукция“) е по-слабо изразено от стесняването на широките гласни.[2]
Степента на редукцията зависи от няколко фактора. В сричка непосредствено преди ударена сричка редукцията е най-слаба, а в по-предни позиции, както и след ударена сричка се наблюдава по-силна редукция. Редукцията зависи и от съседните съгласни: след меки и шушкави съгласни неударените гласни се изговарят по-стеснено. Когато се намира до устнена или заднонебна съгласна, неудареният звук о се редуцира по-силно (напр. война [война̀] се изговаря почти като [вуйна̀]). В книжовния език не се допуска силна редукция на о, каквато се среща в разговорната реч.[2]
Условното писане на а вместо ъ и на я вместо йъ при членуване на съществителните имена и в окончанията на глаголи в сегашно време не е свързано с редукцията на неударени гласни.[1]
В международната фонетична азбука:
- знакът ɐ означава редуцирано а — звука, който се намира между чистите а и ъ;
- знакът o означава редуцирано о — звука, който се намира между чистите о и у;
за чисто (нередуцирано) о се използва знакът ɔ.[3]
История
[редактиране | редактиране на кода]Предполага се, че възникването на редукцията е следствие от замяната на праславянското тоново (музикално) ударение с българското динамично (силово) ударение. По архаичните местни имена от българославянски произход в Южна и Средна Гърция може да се съди, че явлението е съществувало в някои български диалекти още през VI-IX век.[4][5]
В българските писмени паметници от XIII век редукцията на гласната а се изразява чрез замяната на буквата а с ѫ или с ь[ъ].[4]
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б Петър Пашов, Практическа българска граматика, София, 1989, стр. 8.
- ↑ а б Тодор Бояджиев, Съвременен български език, издателство „Петър Берон“, 1999, ISBN 9544020365, стр. 87-88.
- ↑ Handbook of the International Phonetic Association, Cambridge University Press, 1999, стр. 56.
- ↑ а б Иван Харалампиев, Историческа граматика на българския език, Велико Търново, издателство „Фабер“, ISBN 954775064X, стр. 74-75.
- ↑ Й. Заимов, Данни на българските географски имена от Южна Гърция за българския език от VI до IX век — в Исторически развой на българския език, том 1, Доклади на I международен конгрес по българистика, София, 1983, стр. 40–63.