Направо към съдържанието

Сигилий на деспот Алексий Слав

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Сигилий на деспот Алексий Слав
Видсигилий
Автордеспот Алексий Слав
Създаванеянуари 1220 г.
Втора българска държава
Езиксредногръцки

Сигилият на деспот Алексий Слав е дарствена грамота, дадена от деспот Алексий Слав на построения от него манастир в МелникСвета Богородица Спилеотиса“, с която деспотът дарява на манастира селото Катуница с неговите земи и имоти „и с неговите жители“. Документът е създаден през 1220 година на гръцки език и съдържа интересни данни за икономическата и политическата обстановка в българските земи в началото на XIII век. Съдържанието му категорично свидетелства за пълната зависимост на селяните от техните светски и църковни господари, тъй като чрез сигилия светският владетел Алексий Слав прехвърля на манастира правата си над селяните в посоченото село. Деспотът забранява на държавни чиновници или на висшия клир да събират данъци или да съдят селяните на манастира, тъй като монасите и техният игумен са единствените им господари. Грамотата показва, че Алексий Слав е напълно самостоятелен владетел в своите територии, който си позволява да определя създадения от него манастир като „царски и деспотски“ и не се споменава името на царя.[1]

Грамотата се съхранява в библиотеката на Ватопедския манастир в Света гора.

Текст на грамотата

[редактиране | редактиране на кода]
Онези, които желаят благополучието на временните неща и се занимават и радват относно преходните и тленни работи, бързо и свършват и преминават като сън. Онези пък, които заедно с благополучието се грижат за [духовните] блага и обичат благолепието на дома Господен и мястото на пребиваването на Неговата слава, според псалмопевеца Давид, и своята слава по-величествена ще направят и ще немерят някаква малка душевна придобивка. Защото не ще се измами онзи, който е казал: „Казва Господ: ще прославя онези, които Ме славят.“ Така прочее и ние, след като се преселихме от Цепина в тукашното наше владение Мелник, пожелахме да издигнем из основи честен манастир и да съберем в него сбор от усърдстващи мъже в помен и молитва нам и на нашите родители и на всички онези, които мислят и вярват благочестиво, който [манастир] по Божие желание бързо построихме в една част на Мелник, като изградихме храм и го назовахме на името на пречистата наша господарка, Богородица Спелеотиса, и го поверихме на тогавашния монах и архимандрит господин Павел Клавдиополит, който като стана по-сетне и владика, остави да игуменства в него настоящия монах Пахомий [на име] Кокиарис. На този манастир подарихме селото Катуница [до Мелник], ведно с неговите жители, оттогава и знапред да го владее заедно с всички права и правдини и с неговата околност и цялото владение. Събраните в единомислие в него монаси имат целия приход от него за разпоредба на всички нужди и за всяка друга тяхна служба, а също и паленето на свещи в този божествен храм и всяка друга негова потреба. В него [манастира] прибавихме и свети изображения, свещени книги и утвари, други някакви неща и животни, които трябва да се изявят подробно в списък, та и нашата държава да има годишен помен и да се поменуват нашите родители. По-нататък свръх тези неща дарихме на казания манастир и градина в Загория от църковните места, която вече бе владяна от казания владика господин Павел. Понеже пребиваващите в този почтен манастир монаси помолиха да бъде неподвластен и неподчинен на епископа и на практора по онова време, то и ние сметнахме това за необходимо и повеляваме чрез настоящия наш сигилий, да няма власт нито епископът по това време, нито практорът да влиза в това село или в манастира да търси каквото и да е или да иска някакви потреби, или за набор, или за даване на добитък, или за ангария, или за парангария, или псомозомия, или друго каквото и да е искане или даване тегоба и да се подвеждат монасите или жителите на това село като подлежащи на всяко и всякакво данъчно и практорско даване. Но нито епископът да има право да влиза и да пипа в този манастир или в казаното село, като предявява като епископ по някакъв начин искания на канонически основания или по някаква друга подбуда (без наистина да е бил извършен сред тях може би душевен грях), освен ако не бъде позован от монасите, и то да влезе безвъзмездно и да ги изпита справедливо и канонически и да излезе отново, без да пипа каквото и да било. Да няма прочее никакъв достъп в него, но само да бъде упоменаван и да утвърждава игуменството, управляващо този манастир, който след нашата смърт трябва да бъде назован от владетелска ръка царски манастир. Освен това и онези, които някога с време биха пожелали да нарушат посветените и утвърдени от нас чрез настоящия наш сигилий неща, както и нещата, които в бъднина бъдат придадени от някои други лица - било велможи, било владици, било боляри, било монаси, било миряни или просто всички, каквито и да са личности, - и каквито и да бъдат [тези неща], нека Съдникът на всички, Бог им въздаде отмъстителен гняв и Неговият меч да блесне справедливо в устрем на отмъщение. Защото срам и обида е да бъдат увреждани и тъпкани от миряни онези лица, които са предпочели по-божестения и по-добър жребий. А ние прочее повеляваме тези работи да не стават в казания манастир не за друго, но за благочестието и почтеността на монашеския живот, като бива изгонван от мястото онзи, който желае да наруши нашите посвещения. Затова и онзи, който желае да постъпи в манастира за смут в някои неща, ще си навлече Божието негодувание и клетвите на светците от векове насам. Този манастир и онова, що е в него, да се зове, както се изтъкна, деспотски и царски и да зависи от неговата [на деспота] личност. Обаче и владиката, ако не е мой сродник, [да не може] да се меси или да изявява наследствени права над него, но монасите да имат наследието по предаване и на игуменското място според съвета и желанието на всички да бъде поставян достойният, като получава, както се казва, утвърждаване на владиката по онова време. Затова прочее, като издадохме, подписахме и подпечатахме и настоящия наш сигилий, дадохме го на манстира за вечно утвърждение през месец януари, индикт осми, година 6728 [1220].

Описа и под[писа]: Алексий, деспот Слав[2]
  1. Голяма енциклопедия България, Том 7. София, БАН, Научноинформационен център „Българска енциклопедия“, Книгоиздателска къща „Труд“, 2012. с. 2777.
  2. История на българската държава и право. Извори 680-1944. Албартос, 2002.