Потребител:Боки

Поздрави на всички! Казвам се Боян Цветкович и с тази страница в Уикипедия ще се опитам да ви запозная с живота си и с някои неща, които ме правят човекът, който съм. Името ми е дадено от покойната ми баба по майчина линия, на която хрумва идеята да се казва Боян, на името на Боян Крижай (тогава най-популярният скиор в СФРЮ). Като се има предвид, че 1984г. проведени и Зимните олимпийски игри в Сараево, нямаше по-добра причина за това име.

Биография

Подлугови

Роден съм в Подлугови, близо до Сараево, на 23 ноември 1984 г., като най-голямото дете на родителите си. Прекарах детството си при баба и дядо, които ме съхраниха до началото на гражданската война в Босна и Херцеговина на 5 април 1992 г. беше принуден да напусна дома си и да тръгна на пътуване без връщане. В Подлугови ходих в първи клас на ОУ „Владо Вукович” до междучасието, за което вече говорих. Тъй като майка ми е от Чуприя, пътят ни отвежда до Чуприя, както се казва, корем за хляб. Дойдох в родината си два пъти по време на войната в Босна, по време на лятната ваканция, но вече не беше същото. Изчезнаха много скъпи за мен хора, т.е. умирах и като дете, което тепърва ще порасне, не осъзнавах, че това всъщност е краят на един живот и не разбирах какво означава това.

Чуприя

Животът в Чуприя беше много труден в началото, както всеки друг човек по време на хаоса, който се случваше в БиХ и в цялата СФРЮ . Беше ми малко необичайно да живея там, защото идвах в Чуприя само да посетя баба и дядо си, но дори това беше много рядко (поне от това, което си спомням). След година-две свикване с живота в Чуприя, едва тогава идва известна адаптация и началото на живота, какъвто би трябвало всяко дете. Започнах училище в Чуприя от втори клас като ученик в основното училище „ Вук Караджич“. Бавно, но сигурно животът се връщаше към нормалното си състояние и след това, според Дейтънското споразумение, животът ми започна да изглежда нормално, защото баба ми и дядо ми бяха от страната на баща ми, хора, към които съм много привързан и които страшно ми липсваха по време на войната в Босна., дошъл да живее в Чуприя, защото Подлугови принадлежали към Федерация Босна и Херцеговина и животът вече не бил същият и те не можели повече да го гледат и да бъдат част от него - те искаха да бъдат с техните деца.

Малко след като баба ми и дядо ми пристигнаха в Чуприя, леля ми, сестрата на баща ми, получи документи за Канада през юни 1997 г. отива със семейството си за по-добър живот отвъд Атлантика . Родителите ми, след като изпратиха лелите си от Сурчин, им хрумна, че трябва да кандидатстват и за Канада за по-добър живот, защото просто не са се справили в Сърбия.

1999 година, осми клас и подготовката за гимназия, където намерението беше да стигна до Математическия факултет през гимназията в Чуприя, за да стане учител по математика. Всичко беше готово до степен, че взех допълнителни часове по математика и сръбски език, за да съм готова за това записване и безпроблемно да вървя към мечтите си. Тогава, както в повечето случаи в живота на хората, отново настъпват драстични промени. Първо идва бомбардировката на НАТО над Сърбия, където спомените за отиване в Босна и гледане на войната оживяват и буквално гледате какво се случва и просто не можете да повярвате, че всичко се връща, а сега в края на основното училище като някои дъжд . По време на бомбардировките над Сърбия родителите ми получиха покана, която промени живота ми отдолу нагоре – покана да отида през Атлантика, т.е. в Канада и така нататък на 13 юни 1999 г. На третия рожден ден на брат ми семейството ми и аз напуснахме Сърбия и отидохме „небето под облаците“ през Будапеща, Париж, Монреал и Торонто до Кичънър, града, където ни очакваше нов живот.

Канада

Идването в Канада имаше своите трудности още в началото. Независимо от факта, че научих английски в началното училище, е съвсем различна история, когато идваш и когато трябва да водиш диалог с някого. Като човек, който е много комуникативен, за мен беше необичайно да напр. Не мога да кажа на първия съсед колко харесвам испанския му диалект (момчето беше родом от Мексико). Бързо разбрах, че независимо от факта, че сръбската общност в Кичънър и Ватерло е голяма, трябва да се грижиш за себе си и първо да гледаш себе си и едва след това всички останали. След като се срещнах с приятел в училище, който е роден в Кипър, реших да науча английски с негова помощ възможно най-скоро. Наградата беше, че след две години в Канада, от момче, което дойде без никаква възможност да общува с хората, аз дойдох да следвам часовете по английски без проблем и да разбирам всичко, което се отразяваше в оценките и успеха ми.както и в моите способности да покажа на хората кой съм всъщност. В края на гимназията получих награда за цялата тази работа като ученик от поколението, което напредна най-много по английски език. Това означаваше много за мен и беше страхотен стимул за бъдещите ми кампании.

Свикването с Канада като държава направи много неща по-лесни, когато става въпрос за живот. Успях да се срещна с много хора от различни нации и така успях да видя, че хората на този свят живеят много по-различно от нас, Балканите. Вече 21 години съм в Канада и просто виждам някои позитиви в тази страна, защото системата е организирана и хората живеят много по-лежерно, което много ми харесва.