Антифашизъм

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Антифашизмът е убеждение, нагласа или движение за противопоставяне на фашистки или фашизоидни идеологии, групи, организации, управления или индивиди. Свързаният термин антифа, международно "antifa", произлиза от немското Antifaschismus, някои антифашистки групи съдържат "antifa" в наименованието си.

Същност[редактиране | edit source]

Антифашизмът може да бъде както политическо движение, така и лична убеденост. Привържениците на антифашизма изповядват различни идеологии, от крайно леви до умерено десни. Антифашистите по света се делят най-вече на две крила - либерално и войнстващо. Либералното крило се въплъщава предимно от привърженици на парламентарната демокрация и на капитализма, докато войнстващото крило се сътавя от хора, припознаващи за свои леви идеологии като комунизма и анархизма. Либералното крило акцентира на интелектуалното противопоставяне на фашизма, докато войнстващото смята, че е необходима постоянна въоръжена съпротива срещу фашистите.

Антифашизмът до края на Втората световна война[редактиране | edit source]

Антифашизмът възниква едновременно с популяризирането на фашистката идеология, но получава по-широка популярност едва към началото на Испанската гражданска война през 1936-1939, с назряване на опасността от Втората световна война.

Антинацистки символ

До началото на Втората световна война водеща роля в антифашизма има войнстващото ляво крило. Сред по-важните събития са уличните боеве между Ротфронт и нацистките щурмоваци в Германия, защитната реч на Георги Димитров на Лайпцигския процес, сформирането на интернационални бригади за участие на страната на Републиката в гражданската война в Испания, изграждането на народни фронтове срещу фашизма в много европейски страни след директивата на Коминтерна от 1935.

По време на Втората световна война антифашизмът се въплъщава най-вече от съпротивителните движения срещу политиката на държавите от Оста, развили се в почти цяла Европа и голяма част от Азия. Мнозинството от тях използват метода на въоръжената борба, но има и такива с пацифистки настроения като групата на Бялата роза в Германия. Съпротивата е доминирана от комунистическите партии, но съществуват и съпротивителни движения с либерална насоченост като ЕККА в Гърция.

Антифашизмът след Втората световна война[редактиране | edit source]

Антифа графити в Трънава, Словакия

След Втората световна война за антифашистки се обявяват най-вече леви младежки организации (например американската RASH) и обединения на бивши дейци на Съпротивата (международното обединение FIR). Докато последните са по-скоро със затихващи функции, то от първите продължават активно да действат и да се създават нови.

Антифашизмът в България[редактиране | edit source]

Българската марксистка историография определя действията на българските леви сили против местната власт като антифашизъм още по времето на Юнското въстание през 1923 г..[1] Според комунистически източници, Септемврийското въстание през 1923 година се определя от историографията като „...първото в света антифашистко въстание“ [2], т.е. като първата антифашистка проява, независимо че фашистката идеология като политическа доктрина се развива и става държавна политика по-късно в Италия.

Съпротивата срещу властта от страна на комунистически и прокомунистически сили до 9 септември 1944 година в редица пропагандни източници се разглежда като антифашистка. През 30-те години на ХХ век БРП изпълнява директивата на Коминтерна и участва в създаването на Народен фронт. През лятото на 1941 година в България е поставено началото на въоръжена съпротива, осъществявана от бойни групи и партизански формирования под ръководството на БРП. През 1943 е създаден Отечествен фронт, а същата година въоръжените отряди са обединени в Народоосвободителна въстаническа армия. В периода септември 1944-май 1945 България се сражава на страната на антихитлеристката коалиция и в този период в България антифашистката борба е насочена срещу собственото правителство и има характер на Гражданска война.

Режимът, ръководен от БКП до 1989 г., приема антифашизма за част от държавната идеология. В духа на комунистическата пропаганда режимът, установен в България до 1944 година, е определян като фашистки. Проповядването на фашизъм и участието във фашистки организации е вписано като престъпление в Наказателния кодекс. Създаден е Съюз на борците против фашизма, в който членуват бивши участници във въоръжената съпротива от периода 1941-1944.

След 1989 година организацията, която най-активно се обявява за антифашистка е Българският антифашистки съюз (така се нарича предишният Съюз на активните борци от началото на 1990 г.). Тя се занимава предимно с отбелязване на юбилейни годишнини от събития от партизанското движение и Втората световна война. Основната ѝ политическа насоченост обаче е по-скоро антиамериканска и антиглобалистка, отколкото антифашистка.

Източници[редактиране | edit source]

  1. Фол, Александър, Васил Гюзелев и др. Кратка история на България, под редакцията на чл.-кор. проф. Илчо Димитров, Издателство „Наука и изкуство“, София, 1981, с. 329, глава Юнско антифашистко въстание. Георги Димитров пише "Ако Комунистическата партия ...се беше съединила със здравите сили в Земеделския съюз и бе се обявила решително против фашистките съзаклятници, фашисткия преврат без всякакво съмнение щеше да бъде смазан"
  2. Фол, Александър, Васил Гюзелев и др. Кратка история на България, под редакцията на чл.-кор. проф. Илчо Димитров, Издателство „Наука и изкуство“, София, 1981, с. 339

Виж също[редактиране | edit source]