Битка при Инчхън

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Битка при Инчхън
Конфликт: Корейска война
Battle of Inchon.png
Четири десантни кораба стоварват хора и оборудване на Червения плаж един ден след десанта в Южна Корея
Период 15 септември28 септември 1950
Място Инчхън,Flag of South Korea.svg Южна Корея
Резултат Победа за съюзниците
Воюващи страни
сили на Flag of the United Nations.svg ООН:

Flag of the United States.svg САЩ
Flag of the United Kingdom.svg Великобритания
Flag of South Korea.svg Южна Корея
Canadian Red Ensign 1921-1957.svg Канада
Flag of Australia.svg Австралия

Flag of North Korea.svg Северна Корея
Командири
Flag of the United States.svg Дъглас Макартър Flag of North Korea.svg Ким Ир Сен
Сили
70 000 неизв.
Жертви и загуби
222 убити или ранени 1 350 убити или ранени

Битката при Инчхън (кодово име Операция Хромит) е решителна нападателна операция по време на Корейската война.

Битката започва на 15 септември 1950 г. и завършва приблизително на 28 септември. При операцията американската морска пехота, командвана от генерал Дъглас Макартър, превзема град Инчхън и нарушава контрола на севернокорейците в района на Пусан чрез поредица от десанти на вражеска територия. Битката при Инчхън прекъсва поредицата победи на Севернокорейската народна армия (СКНА) и поставя началото на контраофанзива на силите на Организацията на обединените нации, която довежда до превземането на Сеул. Настъплението на север е спряно, когато китайската Народна доброволческа армия влиза в конфликта на страната на Северна Корея и побеждава силите на ООН в битката при Чосинския язовир.

Планиране[редактиране | edit source]

Идеята за десант на силите на ООН при Инчхън е предложена от Макартър, след посещението му на корейския фронт на 29 юни 1950 г. - 4 дни след началото на войната. Той смята, че севернокорейската армия ще отблъсне южнокорейците далеч отвъд Сеул. Макартър решава, че изтощените, деморализирани и зле екипирани южнокорейци не могат да удържат натиска на СКНА, дори с американски подкрепления. Той смята, че може да преобърне нещата с решително придвижване на войски зад фронта на противника, и се надява, че десант край Инчхън ще му позволи да възвърне Сеул - столицата и важна комуникационна точка.

Първоначално планът е посрещнат със скептицизъм, заради сериозната естествена и изкуствена защитеност на Инчхън. Достъпът до Инчхън се осъществява чрез два ограничени водни пътя, които лесно могат да бъдат минирани. Течението в тях също е опасно бързо - три до осем възела. Мястото за акостиране е малко, а пристанището е оградено от високи диги. Тези проблеми принуждават генерал Макартър да изостави своя пръв план, Операция Блухарт, предвиждащ десант през юли 1950 г.

Въпреки всички препятствия, през септември Макартър предлага преработен план за нападение срещу Инчхън - План 100-B с кодово име Операция Хромит. Има предложения за алтернативни места на десанта, например Кунсан, но Макартър успява да се наложи с аргумента, че противникът няма да очаква нападение в силно укрепения Инчхън, а евентуален успех би предотвратил тежка зимна кампания.

Преди десанта[редактиране | edit source]

Инчхън е разположен в западната част на Корейския полуостров

Една седмица преди главната атака срещу Инчхън, при обща разузнавателна операция на ЦРУ и военното разузнаване с кодово име Труди Джексън екип партизани е изпратен в района. Групата дебаркира на Йонхун-до (Yonghung-do) - остров във входа на пристанището, и установява връзка с основните сили. С помощта на местни жители, партизаните събират информация за приливите, тинестите брегове, дигите и вражеските фортификации. Най-големият успех на мисията е възстановяването на фара на Палми-до (Palmi-do).

С наближаването на десантните групи крайцери и разрушители обстрелват Уолми-до (Wolmi-do) и проверяват за мини 1-ия от 2-та канала. Тези действия са първото участие на канадските въоръжени сили в Корейската война. Артилерийските и въздушни нападения подсказват на севернокорейците, че предстои десант, но севернокорейският командващ в Уолми-до уверява висшестоящите, че ще отблъсне противника в морето.

Десантът[редактиране | edit source]

Карта на десанта

Зеленият плаж[редактиране | edit source]

На 15 септември 1950, в 6:30 сутринта, първите части на американския X корпус достигат Зеления плаж от северната страна на остров Уолми-до. Десантната част се състои от един батальон и 9 танка M26 Пършинг. 1 от танковете е оборудван с огнехвъргачка, а 2 - с булдозерни гребла. Бойната група е стоварена със специални кораби за танкови десанти, разработени по време на Втората световна война. До обяд целият остров е завзет с цената на по-малко от 20 жертви. Убити са над 200 севернокорейци, а още 136 са пленени. Частите на Зеления плаж трябва да изчакат до 19:50 ч., когато приливът позволява дебаркирането на следващата група. През това време се провежда силен обстрел и бомбардиране, както и противотанково миниране на единствения мост, свързващ острова със сушата, за да се предотврати контратака на севернокорейците. Втората вълна от десанти се провежда на Червения и Синия плаж.

Севернокорейската армия не очаква нападение в Инчхън. След щурмуването на Зеления плаж севернокорейското командване смята, може би заради действията на американското контраразузнаване, че основното нападение ще се проведе при Кунсан. В резултат на това към Инчхън са отправени малки сили и дори те пристигат твърде късно, след като силите на ООН превземат Синия и Червения плаж. Севернокорейските части, разположени първоначално в Инчхън, са отслабени от партизаните, а бомбардировките с напалм унищожават основните складове с боеприпаси.

Червеният плаж[редактиране | edit source]

Генерал Дъглас Макартър (в средата), заедно с генерал Лоутън Колинс, началник-щаб на Сухопътните войски, и адмирал Форест Шърман, командващ Военноморския флот

Силите на Червения плаж, състоящи се от 1 полк морска пехота, използват стълби, за да се прехвърлят през дигите. След неутрализирането на севернокорейската защита, те освобождават пътя към Уолми-до, позволявайки на танковете от Зеления плаж да влязат в боя. Жертвите от американска страна на Червения плаж са 8 убити и 28 ранени.

Синият плаж[редактиране | edit source]

Един полк от морската пехота дебаркира на Синия плаж, сравнително отдалечен на юг от другите две места на десанта. При наближаването на брега севернокорейската артилерия потапя десантен кораб, но обстрел от разрушители и бомбардировка прекратяват дейността ѝ. Когато десантът се осъществява, севернокорейските сили в Инчон вече са се предали, така че частите на Синия плаж не срещат сериозна съпротива, а жертвите са едва няколко души. Те прекарват по-голямата част от времето си в укрепване на плацдарма и подготовка за настъпление във вътрешността.

Последици[редактиране | edit source]

Плацдарм[редактиране | edit source]

Американски морски пехотинец се изкачва по дига при десанта на Червения плаж

Веднага след пресичането на севернокорейската съпротива в Инчон започва прехвърлянето на доставки и подкрепления. Инженерни части прочистват водата от отломки и изграждат понтонен кей, използван за разтоварването на останалите десантни кораби.

В документи, писани от Ким Ир Сен и открити от силите на Организацията на обединените нации след десанта, се казва: "Първоначалният план беше да приключим войната за месец, не можем да се справим с 4 американски дивизии... Бяхме изненадани, когато се намесиха силите на ООН и американската авиация и флот."

На 16 септември севернокорейците, осъзнали грешката си, изпращат 6 колони танкове „Т-34“ към предмостието. Те са бомбардирани и голяма част от тях са унищожени. Бърза контратака на американските танкови части унищожава остатъка от севернокорейската бронирана дивизия и открива пътя за превземането на Инчхън.

На 19 септември американските инженерни части възстановяват железопътната линия на 13 км навътре в сушата. Превзето е летището Гимпо (Gimpo). Флотът продължава да доставя припаси и подкрепления. До 22 септември са разтоварени 6 629 коли и 53 882 войници, както и 23 000 т припаси.

Сухопътна война[редактиране | edit source]

Американски морски пехотинци в градски боеве по време на битката за Сеул в края на септември 1950 г.

За разлика от бързата победа при Инчон, походът към Сеул е бавен и кървав. СКНА започва нова атака с Т-34, която е спряна и унищожена. Предприети са бомбардировки на пристанището на Инчхън със самолети Як, но пораженията са незначителни. Севернокорейците се опитват да забавят настъплението на ООН, за да спечелят време за укрепването на Сеул. По това време командването на Операция Хромит преминава към генерал-майор Едуард Алмънд. Неговата цел е да превземе Сеул до 25 септември, точно 3 мес. след началото на войната. На 22 септември морската пехота влиза в града и, срещайки добре укрепения противник, започва обсада. Жертвите нарастват, докато двете страни са ангажирани в градски боеве. На 25 септември Алмънд обявява Сеул за освободен, въпреки че в северните предградия още се чуват престрелки и артилерийски огън.

На 28 септември севернокорейците окончателно се предават. Последните остатъци от севернокорейски войски в Южна Корея са разгромени при Пусан. От 70 000 войници на СКНА в района на Пусан повече от половината са убити или пленени. Останалите 30 000 души се изтеглят зад 38-мия паралел, изтощени и деморализирани. Съюзническото настъпление на север продължава, докато Китай не изпраща свои войски в подкрепа на Северна Корея.

В масовата култура[редактиране | edit source]

Битката при Инчхън е отразена във филма Инчхън, който няма особен успех и предизвиква спорове във връзка с това, че е финансиран частично от Сун Мюн Мун (Sun Myung Moon).

Външни препратки[редактиране | edit source]