Би Би Кинг

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Би Би Кинг
B.B.King.JPG
Б.Б. Кинг по време на концерт във Виена, 17 юли 2009 г.
Информация
Рождено име Райли Кинг
Роден 16 септември 1925 г. (1925-09-16) (89 г.)
Ита Бена, Мисисипи, САЩ
Стил блус, соул блус, блус рок, електрически блус, ритъм енд блус, соул
Инструменти китара, вокали, пиано
Активни години 1949 -
Музикален издател Geffen/Interscope/Universal Records, Bullet Records, RPM Records, Crown, ABC, MCA, Reprise/Warner Bros., Virgin/EMI
Свързани изпълнители Боби Бланд, Ерик Клептън, Папо
Уебсайт Официален сайт
Би Би Кинг в Общомедия

Би Би Кинг (на английски: B. B. King) (род. 16 септември, 1925 г.) е известен американски блус китарист, композитор и певец. Една от запазените марки на Б. Б. Кинг е, че кръщава китарите си „Lucille“- традиция, започнала през 50-те години на 20 век.

През зимата на 1949 г., Кинг свири в танцувална зала в Туист, Арканзас. За да затоплят залата, организаторите запалват напълнен до половината варел с керосин, което за времето си е обичайна практика. По време на изпълнението двама мъже започват свада, прераснала в сбиване, в резултат на което варелът е съборен и подът залят с горящ керосин. Всички присъстващи панически се изнасят от сградата. След като излиза навън, Кинг осъзнава, че е забравил китарата си в горящата зала. Той се връща с намерението да я извади оттам, като едва не изгаря в пламъците (впоследствие се разбира, че двама души са намерили смъртта си онази нощ). На следващия ден Кинг научава, че въпросната свада е започнала заради жена на име Люсил. Той кръщава първата си китара „Люсил“, за да му напомня „никога да не прави повече така“.

Ранни години[редактиране | edit source]

Б. Б. Кинг е роден като Райли Б. Кинг на 16 септемрви 1925 г. в Ита Бена, Мисисипи. Той прекарва по-голяма част от детството си, заедно с майка си и баба си на плантацията за памук. Той разказва, че е получавал по 35 цента за всеки 45 kg памук, преди да открие и другите си заложби. В ранна възраст той попива музиката на блус музиканти като Т-Боун Уокър и Лони Джонсън и джаз-изпълнители като Чарли Крисчън и Джанго Райнхарт. Скоро Кинг започва да развива собствените си музикални умения, пеейки госпъл в местната църква.

Майката и бабата на Райли били много религиозни и редовно посещавали църковните служби, като водели със себе си и малкото момче. Именно тук младият Райли получава първото си музикално влияние. Свещеникът, Арчи Фейр, който му се пада далечен роднина, оказва значително влияние върху музикалното му развитие. Фейр разчитал изключително на музиката, за да сплотява енорияшите си като използвал вдъхновяващия си глас, акомпанирайки си с китара. Той показва и първите акорди на младия Райли.

През 1943 г. Райли се премества в Индианола, Мисисипи, и успява да си намери работа като тракторист. Той не изоставя и музиката като акомпанира на китара и пее в сформираната от него госпъл-група The Famous St. John's Gospel Singers. Групата се изявява главно в църквите и понякога в предавания в радиостанцията WGRM в Грийнууд, Мисисипи. По същото време през съботните вечери Кинг свири блус и по улиците на Индианола. Скоро открива, че пътувайки до различните градове на Делтата на Мисисипи и свирейки блус, той може да удвои и утрои приходите си. През 1944 г. се оженва за първата си съпруга Марта Дентън.

След като приключва военната си служба, Райли опитва да убеди членовете на The St. John's Gospel Singers да напуснат Индианола и да опитат късмета си другаде. Скоро Кинг разбира, че за да направи музикална кариера ще трябва да се бори сам. Крайното решение идва една майска нощ на 1946 г., когато след изморителен ден на полето той изгася мотора на трактора, но той се включва отново, машината се задавя няколко пъти и се поврежда. Без да дочака гневната реакция на работодателя си, Кинг напуска Индианола с два долара и половина в джоба и китарата под мишница и се отправя към Мемфис, за да потърси братовчед си — известния блус-музикант Бука Уайт.

Млад блусмен[редактиране | edit source]

Веднъж пристигнал в Мемфис, Райли е приютен от братовчед си Бука Уайт, който в продължение на десет месеца активно го обучава на тънкостите на блус музиката. Въпреки, че редовно импровизират, те никога не излизат да свирят заедно пред публика. Уайт оказва голямо влияние върху младия Кинг, който е впечатлен, както от музикалните способности на братовчед си, така и от неговата силна личност. След 10 месеца при Бука, Райли осъзнава, че музикалната му кариера не се развива. Освен това му липсва съпругата Марта, която е оставил в Индианола. Той се завръща през 1947 г. и заедно с Марта изкарват един сезон в активна работа на плантациите като успява да погаси всичките си дългове и да събере малко пари.

През 1948 г. той отново заминава за Мемфис и се свързва с приятеля си Съни Бой Уилямсън II, който води блус-предаване в местната радиостанция KWEM. Съни Бой Уилямсън II го анонсира като голям талант и скоро радиостанцията е засипана с телефонни обаждания. Съни Бой му предлага да свири вместо него в заведението Miss Annie's Saloon в Западен Мемфис и пред Райли се отваря първата възможност да се изяви пред жива публика.

Райли не би могъл да избере по-подходящо време, за да се завърне в Мемфис. Мис Ани предлага на Кинг постоянна работа в клуба и възможността да представя песните си по радиото. На 7 юни 1947 г., новата радиостанция WDIA излиза в ефир. През 1948 г., станцията започва да излъчва само музика на черни изпълнители, което е изключителна рядкост за времето си. Райли запитва популярния водещ на WDIA Нат Уилямс дали би могъл да направи в радиостанцията запис на някоя от песните си. Изненадан от предложението, на един от собствениците на WDIA — Берт Фергюсън, му хрумва идея. По онова време радиостанцията е сключила рекламен договор за тонизиращата напитка „Пептикон“ . Фергюсън предлага на Кинг да участва в 10-минутната реклама на „Пептикон“, през време на която може да свири и пее каквото си поиска. Рекламното представяне на Пептикон от Райли било: „Pepticon, Pepticon, sure is good — You can get it anywhere in your neighborhood“ („Пептикон, Пептикон, наистина е добър — можете да го намерите навсякъде във вашия квартал“). Райли става известен като Pepticon boy. Заради популярността му скоро той е повишен на радиоводещ. Предаването му се нарича „Sepia Swing Club.“ Той пуска записи на черни изпълнители, свири на китарата си и изпълнява музикални поздрави. Трябвало му и подходящо име. Започва с Beale Street Blues Boy , по-късно го заменя с Blues Boy King и накрая го съкращава на B.B. King.

Популярността на Б. Б. Кинг се разраства и през 1949 г. той прави първия си запис за Bullet Recording and Transcription Company. Тези първи записи привличат вниманието на братята Бихари — собствениците на Modern Records.

През 1949 г. Б. Б. Кинг подписва договор с дъщерната фирма на Modern Records — RPM. През следващите месеци RPM издава шест негови сингъла, като една от първите записани песни е „B.B. Boogie“. Въпреки, че никоя от песните не става национално известна, местната популярност на Кинг е доста добра. Той започва да развива активна концертна дейност, която се запазва през цялата му сетнешна кариера. Поради нарастналия брой ангажименти, Б. Б. Кинг наема първия си мениджър — Робърт Хенри.

Малко след Коледа на 1951 г. седмият сингъл на Б. Б. Кинг „Three O'Clock Blues“ — песен на Лоуел Фулсън - влиза в ритъм енд блус класацията на списание „Билборд“ (Billboard magazine). В началото на 1952 г., песента достига до номер едно и остава там 15 седмици. Б. Б. Кинг най-после успява да привлече внимание върху себе си на национално ниво. В резултат на този успех, Робърт Хенри сключва договор с Universal Artists в Ню Йорк, който осигурява на Б. Б. участия в трите най-големи „черни“ зали в страната: Howard Theater във Вашингтон, Royal Theater в Балтимор и Apollo Theater в Харлем. По-малко от 18 месеца след първото си участие в радиопредаването на Съни Бой Уилямсън II, Б. Б. Кинг напуска Мемфис за първото си национално турне.

В резултат на постигнатия успех, бракът на Б. Б. и Марта Кинг е поставен на сериозно изпитание. Тъй като нямат деца, двойката трябва да пътува заедно или да е разделена по време на турнетата. Освен това Марта осъзнава, че като звезда Б. Б. е обект на внимание от много млади почитателки. Въпрос на време е това напрежение да доведе до развод. Раздялата им става факт през 1952 г. Проблемите с Марта, провокират Б. Б. да напише песента „Woke Up This Morning“, която е вторият му голям хит след „Three O'Clock Blues“.

Изгряването на звездата[редактиране | edit source]

Първият концерт на Б. Б. Кинг от националното му турне през 1952 г. е в Howard Theater във Вашингтон като той свири с групата на Тайни Брадшоу. Турнето продължава шест месеца, като след завръщането си в Мемфис Кинг възобновява участията си в WDIA и концертира на местно ниво. Робърт Хенри продължава да е мениджър, но неговата подготовка не е на нужната висота за една национална кариера. През 1953 г., Б. Б. прекратява договора си с него и наема Морис Мерит.

През 1955 г. Като Уолкър, приятел на Б. Б., купува за 5 000 долара един употребяван автобус и похарчва още 3 000 долара, за да го стегне. Автобусът получава името „Големия Ред“ и служи за транспортирането на 18-членния екип на Кинг. През 1958 г. „Големия Ред“ изгаря в тежка автомобилна катастрофа, която по чудо не довежда до жертви от екипа на Кинг. Самият той не е в автобуса по това време. Когато разбира за злополуката, Б. Б. е доволен, че няма жертви, но осъзнава, че тя е дошла в най-лошия момент — застраховката била изтекла преди броени дни. Обезщетението, което е трябвало да се заплати е от близо 100 000 долара, като в същото време още 27 000 долара отиват за нов автобус.

През 1958 г. Б. Б. Кинг се оженва за втората си съпруга — 15 години по-младата Сю Хал, която среща в Индианола. Отново дългите пътувания на Б. Б. и невъзможността му да се установи трайно, довеждат до разтрогване на брака им през 1966 г. Както и при първия развод, чувствата и емоциите са претворени в песен — „The Thrill Is Gone“, която става най-големият хит в кариерата на Б. Б. Кинг.

През 50-те години, Кинг се превръща в един от най-влиятелните ритъм енд блус изпълнители, създавайки впечатляваща поредица от хитове като „You Know I Love You“, „Woke Up This Morning“, „Please Love Me“, „When My Heart Beats like a Hammer“, „Whole Lotta' Love“, „You Upset Me Baby“, „Every Day I Have the Blues“, „Sneakin' Around“, „Ten Long Years“, „Bad Luck“, „Sweet Little Angel“, „On My Word of Honor“ и „Please Accept My Love“.


Раждането на рок енд рола превръща в звезди много „черни“ изпълнители като Фатс Домино, Литъл Ричард, Джеймс Браун и Чък Бери. За съжаление „расовата“ музика на Б. Б. Кинг не предизвиква интерес сред бялата американска аудитория. Въпреки че сменя звукозаписната компания с ABC Records в началото на шестдесетте, Б. Б. не успява да пробие. Кинг е разочарован и през 1968 г. изнася само два концерта пред бяла публика и то при пълен провал. Въпреки неуспеха, шестдесетте години са изключително силни от музикална гледна точка. От този период е и вече класическата „Sweet Sixteen“.

Около 1965 г. бариерите, които определят блуса като „расова“ музика постепенно започват да се рушат. Промяната започва във Фолк Фестивала в Нюпорт, където бялата публика за пръв път чува изпълненията на Сон Хаус и Мисисипи Джон Хърт. На същия фестивал свири и новосформираната група The Butterfield Blues Band с Пол Бътърфлай на хармоника и Елвин Бишоп и Майк Блумфийлд на китари. Въодушевлението от техните изпълнения предизвикват лавина от въпроси, къде са се научили да свирят по този начин, на които Блуумфийлд и Бишоп отговарят: „Като копирахме стила на Б. Б.“. На учудения въпрос: „Б. Б., кой?“ — отговорът е: „Истинският звяр — Б. Б. Кинг“.

Събуждането на интереса към музиката на Б. Б. Кинг се съчетава с появата на нов хит — „The Thrill Is Gone“. Кинг започва да концертира в джаз клубове и рок-зали, като например „Филмор Ийст“ (The Fillmore East). През 1969 г. Б. Б. се появява за пръв път по телевизията в предаването „Tonight Show“ . Възходящият му път е ознаменуван и с появата му през 1971 г. в едно от най-популярните американски телевизионни предавания — това на Ед Съливан.

На 29 юни 1973 г., Б. Б. Кинг участва в голям концерт в Philharmonic Hall в Ню Йорк. На една сцена са събрани много от майсторите на блуса като "Биг Мама" Тортън, Джей МакШан, Еди "Клийнхед" Винсон и Мъди Уотърс.

Б. Б. Кинг постига успех, както на пазара за блус-музика, така и извън него. Това става за пръв път през 1969 г. с песента „The Thrill Is Gone“, която става хит, както в поп, така и в ритъм енд блус класациите, което е рядкост дори и днес. Успехът на Кинг в тази насока продължава и през 70-те години с песни като „To Know You Is to Love You“ и „I Like to Live the Love“. В периода 1951-1985, Б. Б. Кинг се появява в ритъм енд блус класациите на списанието „Билборд“ (Billboard magazine) впечатляващите 74 пъти.

През последните двадесет години на 20 век Б. Б. Кинг записва все по-рядко, но концертната му дейност е впечатляващо активна (около 300 представления на година).

През 1988 г. той достига до нова генерация почитатели чрез сингъла, реализиран с U2 „When Love Comes To Town“.

През 2000 г., Кинг си партнира с Ерик Клептън в албума „Riding With the King“.

През 2004 г. той е награден с почетна титла "доктор" от Университета в Мисисипи.

Вече 85-годишен, Б. Б. Кинг живее пълноценен и активен живот. Той е лицензиран пилот, вегетарианец, непушач и трезвеник. Диабетик от повече от десет години, той участва в много обществени прояви, посветени на борбата срещу диабета.

Lucille[редактиране | edit source]

Люсил в сегашната си форма е „Гибсън“ (Gibson) модел ES-355. Б. Б. свири с такъв „Гибсън“ повече от 25 години. Преди това „Люсил“ е модел ES-335. Основната разлика между двете китари е, че ES-355 е с плътно тяло. Най-първата му китара е „Стела акустик“. През кариерата си той притежава и свири на различни марки китари като „Фендер“, „Силвъртоун“ и разбира се „Гибсън“.

Б. Б. Кинг винаги говори с особена привързаност за „Люсил“: „Аз съм направо луд по "Люсил"… имал съм различни китари и винаги съм ги кръщавал "Люсил". С нея сме минали дълъг път, тя ми донесе и някаква слава…тя ми осигури препитание и дори понякога ми спасяваше живота…понякога съм тъжен и като че ли тя се опитва да ми помогне, като че ли шепне името ми…тя е като жена и изглежда, че тя е единствената, от която някога съм зависел. Бил съм женен и винаги съм се развеждал, но "Люсил" никога не се е отделяла от мен. Тя винаги е била с мен“.

Избрана дискография[редактиране | edit source]

  1. The Electric B.B. King - His Best; 1960
  2. B.B. King In London; 1971
  3. Why I Sing the Blues; 1981
  4. Live in Cook County Jail; 1982
  5. Great Moments with B.B. King; 1987
  6. Live and Well; 1987
  7. The King of the Blues: 1989; 1988
  8. Indianola Mississippi Seeds; 1989
  9. Got My Mojo Working; 1989
  10. Lucille Talks Back; 1990
  11. Live at San Quentin; 1990
  12. Live at the Apollo; 1991
  13. There is Always One More Time; 1991
  14. Live "Now Appearing" at Ole Miss; 1991
  15. Why I Sing the Blues; 1992
  16. Lucille; 1992
  17. King of the Blues; 1992
  18. Blues Summit; 1993
  19. How Blue Can You Get? Live Performances; 1996
  20. Live at the Regal; 1997
  21. Deuces Wild; 1997
  22. Take it Home; 1998
  23. Live in Cook County Jail; 1998
  24. His Best - The Electric B.B. King; 1998
  25. Completely Well; 1998
  26. Greatest Hits; 1998
  27. Blues on the Bayou; 1998
  28. Millennium Collection - 20th Century Masters; 1999
  29. His Definitive Greatest Hits; app. 1999
  30. Live in Japan; 1999
  31. Let the Good Times Roll; 1999
  32. Makin' Love is Good for You; 2000
  33. Anthology; 2000
  34. Live at San Quentin (Remastered); 2001
  35. Here & There - The Uncollected B.B. King; 2001
  36. A Christmas Collection of Hope; 2001
  37. Blues is King; 2002
  38. Christmas Collection - 20th Century Masters; 2003
  39. Reflections; 2003
  40. Martin Scorsese Presentes the Blues: B.B. King; 2003
  41. Ultimate Collection; 2005
  42. 80; 2005
  43. One Kind Favor; 2008

Външни препратки[редактиране | edit source]

Goldenwiki 1.5.png Тази статия е включена в списъка на избраните на 29 ноември 2005. Тя е оценена от участниците в проекта като една от най-добрите статии на български език в Уикипедия.