Харлем (Ню Йорк)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Харлем (на английски : Harlem) е квартал на Манхатън един от административните райони на град Ню Йорк, САЩ. През 17 век първите европейски заселници в района, идващи от Нидерландия, назовават мястото Нов Харлем по името на град Харлем. През 20 век кварталът става известен като най-голямото гето на чернокожи в град Ню Йорк.

Харлем се състои основно от чернокожи разделени в 3 групи: безработни, които наемат квартири с парите от социалните помощи,бездомници-клошари и гангстери. Харлем е известен предимно с най-високия процент на престъпност в цяла Америка и е средище на най-бедните чернокожи в Ню Йорк.


28 ноември 2012 год. е забележителен за Ню Йорк с това, че е първият ден в съвременната история на мегаполиса без нито едно престъпление, придружено с насилие.


Местоположение и граници[редактиране | edit source]

Границите на днешен Харлем

Харлем се простира от Ист Ривър до Хъдсън Ривър между 155-та улица, където среща Вашингтон Хайтс, неравната граница по южната дължина. Централен Харлем започва от 110-та улица и северната граница на Сентръл парк; испанският Харлем удължава източно харлемските граници до 96-та улица. На запад води началото си северно от Морнингсайд Хайтс, което образува неправилната граница с 125та улица, западно от Морнингсайд авеню. Границите на Харлем са се променяли през годините; както Ралф Едисън отбелязва „Където и в града да живеят Афроамериканци, се счита за Харлем“.

Кварталът представлява сбор от по-малки свързани райони :

  1. Западен Харлем ( Западно от Сейнт Никалъс авеню)
    • Хамилтън Хайтс, около Хамилтън Гренч
    • Манхатънвил, северно от Морнингсайд Хайтс
  2. Централен Харлем
    • Маунт Морис, простирайки се на запад от Маркус Гарди Парк
    • Стривърс Роу, съсредоточен на 139-та улица
    • Шугър Хил
    • Астър Рол на 130-та улица.
  3. Източен Харлем
    • Испанския Харлем, южно от 116-та улица

История[редактиране | edit source]

Преди Афроамериканската миграция[редактиране | edit source]

Харлем през 1765 г. е малко фермерско градче

Първите колонизатори на това, което сега е Харлем, са холандските заселници, които формират през 1658 г. Нови Харлем, по името на холандския град Хаарлем. Индианската следа в тучната крайморска ливада на Харлем е прокарана от 11 Афроамерикански работници и в името на Дъч Уест Индиан Компани и в края на краищата прераснала в Бостън Поуст Роад. През 1664 г. англичаните завладяват колонията Нова Холандия и променят името по английски модел на Харлем. На 16. 09. 1776 г. битката на Харлем е водена в западен Харлем около Халол Уей (сега западна 125-та улица) със сблъсъци в Морнингсайд Хайтс на Юг и Харлем Хайтс на север.

Харлем е бил синоним на елегантен живот по време на хубавите години от 19 век. През ранните периоди на същия век в Харлем продължава да съществува фермерска земя. През 1820 година общността наброява едва 91 фамилии, църква, училище и библиотека. Заможните фермери, наричани „патрони“, експлоатирали местните имоти главно по възвишенията, издигащи се над Хъдсън Ривър. Службата, свързваща предградието на Харлем с Ню Йорк, бил параход по Ийст Ривър. Пътуването отнемало час и половина, прекъсвано понякога от замръзването на реката през зимата. Друга възможност е имало с дилижанс по дължината на Бостън Поуст Роад, който се спуска по пътеката на Мак Гроу сега в Сентръл парк, заобикаляйки солените блата около 110та улица, за да мине през Харлем. Комисията по плануване на Ню Йорк обявява през 1811 година, че Харлем не се развива и не е напредвал от близо 100 години. Железницата на Ню Йорк и Харлем е построена през 1831 г. с цел по- добро свързване на града с предградието, като започва от източна 23та улица. Разширена с 127мили на север до железопътния възел на окръг Колубия при Чатъм, Ню Йорк през 1851 г.. В годините между 1850 и 1870, Харлем запада много от големите културни насаждения. Земята е окупирана от ирландски преселници, чието присъствие занапред влошава цените на имотите. Разореният район е причислен към Ню Йорк през 1873.

Станцията на 125 улица

Възстановяването идва през 1880 когато надземната железница е разширена до Харлем. Транспорта и урбанизацията подтиква ранните предприемачи да кроят грандиозни планове. Оскар Хамърщайн през 1889г отворя на източна 125 улица Операта.

Все пак, строителството пренаситило пазара и отложило истинското оценяване на сградите в покрайнините на железниците, това привлякло маси от източно европейски евреи в Харлем, достигайки своят връх през 1917 г. от 150 000 души. Харлемистите земевладелци се опитали да спрат еврейското движение в квартала. Поне на една табела за наем била придружена с надпис „Никакви евреи и кучета“. Тяхната общност била тревожеща, но все пак еврейският Харлем просъществувал твърде кратко, до 1930 г. останали едва 5000 евреи. Областта, известна като Испанският Харлем, била завзета от италианците. Италианският Харлем също изчезнал, като неговите следи свършват около 1970 г. при Плезънт Авеню.

В началото на 20-ти век Харлем се превръща в дом на ирландската общност, както и на голяма група финландци.

Пристигането на Афроамериканците[редактиране | edit source]

Сгради на 135 улица, които първи са били обитавани само от чернокожи.

Малки групи от Афроамериканци живеели в Харлем още през 1880 г., особено в зоната около 125-та улица и в черните „квартири“ на западна 130-та улица. Масираната миграция на Афроамериканци в зоната започнала през 1904 година, благодарение на друг удар върху частните имоти, влошаването на условията за живот на Афроамериканците навсякъде в града, и ръководството на Афроамериканския предприемач на недвижими имоти на име Филип Пейтън Младши. Харлем преживява друг срив на частните имоти през 1904 — 1905 ; след колапса от 1890, нова спекулация и строеж започнали с пълна сила отново през 1903 и резултатът бил пренасищане с жилища, което довело до сриване на цените, което по-късно през XIX век предизвиква забавяне в развитието. Собствениците не можели да намерят бели наематели за техните собствености, затова Филип Пейтън започнал да привлича Афроамериканци. Неговата компания „Афроамерикан реалти къмпани“ била почти еднолично отговорна за миграцията на Афроамериканци от предишните им квартали, Тендърлойн, Сан Хуан Хил, Хелскитчън. Движението към западен Манхатън било провокирано от страх, че бунтовете срещу Афроамериканци като тези, който избухнали в Тендър Лайн през 1900г и в Сан Хуан Хил през 1905, може отново да се разразят. Като извод, жилищата, които били окупирани от белите, били разрушени, за да могат да освободят място за конструкцията на станция „Пен“.

През 1907, църквите на чернокожите започват да се местят към града. Епископалната църква „Св. Филип“, от една страна закупила сгради на няколко пресечки на западна 135та улица, за да бъдат наемани от членовете на тяхното братство. По време на Първата световна война, Афроамерикански работници били дейно вербувани да напуснат южните щати за да работят в фабриките на север, чийто персонал бил намалял заради войната. Толкова много хора пристигнали, че „заплашвали съществуването на някой от водещите производители в Джорджия, Флорида, Тенеси и Алабама“. Много от тях дошли и в Харлем. До 1920 г. Централен Харлем бил предимно заселен с Афроамериканци и до 1930 г. те живеели на 110та улица, чак толкова на юг, колкото е Сентръл Парк. Експанзията била поддържана преди всичко от нарастващия поток на чернокожи от средния запад. Особено Вирджиния, Юта, Северна Каролина и Джорджия. Докато чернокожите настъпвали все по-навътре, местното население бягало; между 1920 и 1930 година 118 792 бели напуснали квартала и 87 417 Афроамериканци дошли.

Между 1907 и 1915 някой от белите, родом от Харлем устояли на промяната в квартала, особено когато Афроамериканското население започнало да се тълпи западно от Ленъкс авеню, което служело като неформален разделител до ранните години на ХХ век. Някои сключили пактове да не продават или да не дават под наем на Афроамериканци. Други се опитали да си купят имоти и да изгонят Афроамериканските наематели, но „ Афроамерикан реалти компани“ им отвърнала със същото, закупувайки други имоти и изгонвайки белите. Те от своя страна опитали да убедят банките да отказват ипотечен заем на Афроамерикански купувачи, но те скоро се предали. От 1920 г. нататък централен Харлем бил изцяло общност на Афроамериканци.

Наемането на Афроамериканци Нюйоркчани традиционно се превърнало в нещо като черен бизнес, включващ също така чистене по домовете и различни видове ръчна работа, което не било добре прието от някои етнически групи или накратко казано индустриалците изцяло напуснали Ню Йорк. Развлекателната индустрия била един от най-големите наемодатели в Харлем, но от друга страна била подпомагана от доходите на по-заможните бели, чиято общност чувствително намаляла след харлемските бунтове през 1935 г. и която почти изцяло спряла да се заселва в Харлем след втората поредица размирици през 1943 г. Много харлемисти си намерили работа в армията или в бруклинските корабостроителници по време на Втората световна война, но квартала отново бързо западнал щом войната приключила.

Наемите на жилища в Харлем били за години напред по- високи от всички други в града, дори когато жилищните такси се сринали. през 1920 година. Един едностаен апартамент в гетото се давал под наем на бели за $ 40, а на чернокожи за $ 100-125. В края на 1920 г., едно средно статистическо семейство на бели от работническата класа в Ню Йорк плащало по $6.67 на месец за стая, докато чернокожите в Харлем давали по $9.50 за същото пространство. Колкото по-лоши условия и по-отчаян бил наемодателя, толкова по- високи били наемите. Схемата се запазила и през 1960 година; през 1965 г. СЕРДЖ докладва, че едностаен апартамент в Харлем се наемал за $50-74, докато подобни апартаменти вървели по $30-49 в бедните квартали с бяло население. Високите наеми окуражили някои спекуланти да инвестират в агенции за недвижими имоти, практика чрез която те биха се сдобили със собственост, която да продават или дават под наем на Афроамериканци. Други собственици на недвижими имоти изпаднали в паника и спекулантите купували то тях на сравнително ниска цена имотите им.

Високата цена за площ принуждавала хората да живеят в тесни квартири и гъстотата на населението в Харлем била поразяваща — над 215 000 души на квадратна миля през 1920 г. За сравнение Манхатън като цяло имал гъстота на населението под 70 000 души на квадратна миля за 2000 г. Същите обстоятелства, който позволили на собствениците на недвижими имоти да таксуват площта в Харлем по-високо, от друга страна им дали възможност да ги поддържат за много по-малко пари, което довело до занемаряването на редица сгради в квартала. Преброяването на населението през 1960 показало, че само 51% от жилищата са здрави и стабилни, а в други райони на този процент бил 85. През 1968 г. Департаментът за строежи на Ню Йорк дневно получавал по 500 оплаквания от плъхове в сградите, падане на мазилката, липса на отопление и нехигиенични санитарни възли. Понякога обвинявани били наемателите; някои от тях оголвали ел. жиците и разглобявали уредите от сградите, за да ги продават, изхвърляли боклук в коридорите и вентилационните шахти или по друг начин казано замърсявали домовете, в който живеели. Неотговарящите на условията жилища допринесли за расистките вълнения и здравните проблеми. Въпреки това липсата на развитие запазило сгради по време на строителния бум през 1870 — 1910 и като резултат в Харлем са останали голяма част от градските къщи на Ню Йорк. Това станало благодарение на много значими архитекти по онова време, като Макким, Миид, Енуакт, Джейм, Ренуик.

Тъй като фирмите за недвижимо имущество западали и много сгради се превърнали в така наречените „една стая за обитаване“, който в по голямата си част били частни подслони за бездомни. В много случай дохода от тези постройки не можел да покрие глобите и градските такси, начислявани на техните собственици, или пък къщите имали повреди, който били твърде скъпи за ремонтиране и сградите били изоставени. През 1970 г. този процес се ускорил до степен, че Харлем, за първи път след Първата световна война имал по-малка гъстота на населението от останалата част на Манхатън. До 1987 г. 60% от сградите в квартала били притежавани от Ню Йорк и от много от тях останали само конструкциите, подходящи места за продажба на наркотици и други антисоциални дейности. Липсата на обитаеми сгради и намаляващото население намалили облагането с данъци и направили квартала непривлекателен за жилищни инвестиции и продажби на дребно.

Харлем се зарадвал на малка оскъдна помощ от многото обществени проекти в Ню Йорк, прокарани от Робърт Моузес през 1930 г. и като резултат гетото имало няколко парка и обществени места за развлечение повече от другите места в Ню Йорк. Но от 255 площадки за игра, които той построил в Ню Йорк, само една била в гетото.

Близка история[редактиране | edit source]

Касата на вратата на Исторически район “Монт Морис Парк”

След няколко години на спънки Харлем станал част от бързата реставрация на сгради в края на 1900 година. Това било провокирано от промяната в федералната и градска политика, включително напрегнатата и жестока борба с престъпността и съгласуваните усилия за развитие на нишата за продажби на дребно на 125та улица. Стартирайки през 1994 г. Комисията по благоустройство в горен Манхатън наляла пари в нови застроявания, включително в комплекса на търговците на дребно наречени „Харлем в Съединените Американски Щати“.

В края на краищата по заможните нюйоркчани преустроили всяка друга част от Манхатън, включително и Бруклин и нямало на къде другаде да тръгнат, освен към гетото. Броят на жилищните участъци в Харлем нарастнал с 14% между 1999 и 2000 година и степента на нарастване станала много по-бърза в последните няколко години. Стойността им в централен Харлем нараснала с близо 300% през 1990 година, докато в останалата част на града била само с 12% по- висока. Дори празните сгради в квартала били продавани за по $1 000 000 през 2000 г.

Култура и политика[редактиране | edit source]

125 улица между Парк и Мадисън Авеню

Като център на Афроамериканския живот[редактиране | edit source]

През 1920 г. Харлем е бил център на процъфтяващата Афроамериканска култура и известна още като ренесанса на Харлем. Този период е свързан с невероятна артистична продуктивност.

През този период от историята на Харлем е предаван твърде романтичен характер. Но през 20те години кварталът се превръща в пренаселено предградие и някой от легендарните традиции на ренесансовият Харлем били почернени от мизерия, престъпност или други социални зарази. Например през този период Харлем е бил известен като „рента партита“, неформални събирания, на който се сервирал контрабанден алкохол и се свирела музика. Хората плащали, за да присъстват и по този начин помагали на домакина да си изкара месечния наем. Въпреки тази живописна картина, тези партита скоро били отхвърлени от обществеността. По- нататък повече от ¼ от Афроамерикански домакинства изкарвали месечния наем като си взимали съквартиранти, които често водели със себе си вредни навици и участвали в престъпна дейност, което вгорчавало живота на уважаваните семейства. Градските реформатори опитали да елиминират „съквартирантското зло“, но проблемът се влошил преди изобщо да се подобри и през 1940 г. 40% от Афроамериканските семейства си взимали съквартиранти.

Високите наеми и нищожната поддръжка на сградите, от който страдали жителите на Харлем през по-голямата част на ХХ век не била просто резултат от расизма на белите господари ;но макар и да не е имало много точни статистики, по заможните чернокожи успявали да си откупят земя в Харлем и дори през 1920 г. значителна част от квартала бил притежаван от негри. В края на 60те години след общ преглед станало ясно, че 60% от бизнеса в гетото се управлява от Афроамериканци и значителна част от новоразвиващият се бизнес се падала на тях.

През 1928 г. първият опит за жилищна реформа в Харлем идва с конструирането на „Пол Лорънс Дънбар Хаус“, поддържана от Джон Рокфелер Младши. Намерението му било да покаже на хората с по- скромни възможности значението на възможността да живеят на откупена от тях земя. Голямата депресия обаче връхлетяла скоро след отварянето на сградите и опитът се провалил. През 1936 година той бе повторен от „Харлем Ривърс Хаусес“, доста по непретенциозен жилищен проект. През 1964 г. бил даден старт на 9 големи проекта които построили жилища и дали подслон на над 41 000 души.

Гледка на Харлем от Морнингсайд Хайтс към Морнингсайд Парк

Театър Аполо отворя врати на 125та улица на 26. 01. 1934 година. Зала за танци „Савой“, на Ленъкс Авеню, била уважавано място за танцуване на суинг и била обезсмъртена в популярната за онзи период песен „Отбивайки се в Савой“ През 1920–1930 г. между Ленъкс и 7мо авеню в Централен Харлем работели над 125 развлекателни места включително контрабандни заведения, винарски изби, кафенета, таверни, ресторанти, закусвални, салони за почивка, театри, танцувални зали и барове. Макар и музикантите и писателите от Харлем като цяло да са добре запомнени, общността също е давала подслон на много актьори и театрални компании. През 1936 г. Орсън Уелс продуцира известния си черен „Магбет“ в театър „Лафает“ в Харлем. Големи театри от края на XIX началото на ХХ век били събаряни или превръщани в църкви и в гетото липсвало постоянно място за представления до създаването на театър „Гейтхаус“.

След Втората световна война Харлем престава да бъде дом за мнозинството ню-йоркски афроамериканци, но си остава културна и политическа столица на афроамериканския Ню Йорк. Характерът на общността се променя в годините след войната, тъй като средната класа афроамериканци напуска и се установява в външните предградия, главно Куинс и Бруклин. Процентът на афроамериканци в Харлем достига своя връх през 1950 г. — 98,2%. След това испанците и впоследствие белите вдигат техния дял. .

Църквата “Назарет” на 144 улица и терасата “Хамилтън”. В момента сградата представлява изгорена до основи постройка.

Черният Харлем винаги е бил религиозен и мястото е дом на над 400 църкви. Групите на „Ислямската нация“ и отцепника „Черен мохамеданин“ поддържали джамиите в Харлем, а църква „Морамон“ построила малък параклис на 128ма улица през 2005 г. Много от църквите в областта се разполагали в празни складове или мазета. Тези малки организации можели да имат само от 15 до 20 човека последователи, но наброявали хиляди. Юдеистите също присъствали в Харлем. Особено в годините след Втората световна война квартала ражда лидерите на популярния християнски „култ“ — Джорд Уилсън Бектън и Фадър Дивайн. От 1965 г. общността е дом на хора на харлемските момчета, известен обикалящ хор, образователна програма за млади момчета повечето от който Афроамериканци. Девическият хор на Харлем е основан през 1968 г. Манхатън е допринесъл за развитието на хип-хоп културата, която имала корени в Харлем. Родно място на П. Диди, също така е родно място на популярни хип-хоп танциори като Харлем Шейк. От пристигането на Афроамериканци в Харлем квартала е страдал от висок процент на безработица, по- висок от обичайният за Ню Йорк и от висок процент на смъртност. През 1960 година необразованите Афроамериканци можели да си намерят работа много по-лесно от образованите, което объркало усилията за подобряване на състоянието на квартала чрез образование.

Престъпност[редактиране | edit source]

Харлем отдавна е свързан с престъпност. През 20те години италианската и еврейската мафия играели главна роля в клубовете, предназначени само за бели, и в долнопробните заведения с предимно бели посетители. Мафиотът Дъч Шулц контролирал производството и разпространението на целия алкохол в Харлем през 1920 г. Афроамерикански гангстери се занимавали предимно с политически рекети, известни още като „игра на числата“. Това била схема за залагания подобна на лотарията, която можела да се играе незаконно на безброй места около Харлем. До 1925 г. в квартала имало 30 черни застрахователни банки, като някои от тях били достатъчно големи, за да прибират залозите на разстояние от 20 пресечки или 3-4 авенюта. До началото на 50те години разиграваните пари нараснали на милиарди долари и служителите на реда били дълбоко корумпирани от взимане на подкупи от босовете. Шефовете станали финансови източници, осигуряващи капитал за тези, които не били достатъчно годни, за да си го получат от традиционните финансови институции, и освен това инвестирали в законен бизнес и частна собственост. Популярността на „играта на числа“ била засенчена от създаването на Ню Йоркската лотария, която давала по- големи суми и била законна. Статистиките от 1940 г. показват, че над 100 убийства се извършват за година в Харлем, но изнасилванията били рядкост. До 1950 г. всички бели напуснали Харлем и до 1960 г. средната класа на Афроамериканците изчезнала. В същото време контролът на организираната престъпност преминал от Еврейските и Италиански синдикати и в ръцете на местните Афроамериканци, Пуерторикански и Кубински групи.

По време на бунтовете от 1964 г. процентът на наркозависими в Харлем бил 10 пъти по- висок от нормалният за Ню Йорк, 12 пъти по-висок от този за Щатите като цяло. От 30 000 наркозависими, живеещи в Ню Йорк, от 15 000 до 20 000 били от Харлем Убийствата нараснали 6 пъти. Половината от децата в гетото израствали без един родител или оставали сираци и липсата на надзор допринесла за развитието на детската престъпност. Между 1950 г. и 1960 г. инжектирането на хероин добило широка популярност. През 1980 г. употребата на кокаин станала широко разпространена, което се разглеждало като вторична престъпност, тъй като зависимите крадели, за да могат да си плащат дозите, а дилърите често водели борби за продажби в определени райони.

Политика и активизъм[редактиране | edit source]

Червено-черно-зеленият флаг на “Асоциацията за универсално чернокожо усъвършенстване”

„Асоциацията за универсално негърско усъвършенстване“ станала активна в Харлем през 1910 г., а „Националаната асоциация на Маркус Гарви за подобряване на негърското население“ — през 1916. НАРЧ скоро се превърнала в най-голямата в страната. Активистът А. Филип Рандълф живеел в Харлем и публикувал радикалното списание" Предвестникът" от 1917. Първата активна дейност на Афроамериканците да променят ситуацията в квартала със собствени усилия, назрява по време на Голямата депресия с движението "Не купувай от там, където не можеш да работиш ". В края на краищата това била успешна кампания за принуждаване на магазините на 125та улица да наемат чернокожи за служители. Бойкотите били организирани главно от „Гражданската лига за честна игра“ през юни 1934 срещу универсален магазин „ Блумщаин“ на 125та улица. Магазинът скоро се съгласил да подобри интеграцията в персонала си. Този успех насърчил живеещите в Харлем, и протестите продължили под друго водачество, включително това на проповедника и по-късно конгресмен Адам Клейтън Пауъл младши, виждайки шанса да променят практиките за назначаване в други магазини на служители, да подобрят наемането на повече черни работници или наемането на членове от определени протестиращи групи. През 1935 бил първият от 5те бунта в Харлем. Инцидентът започнал с (лъжлив) слух, че момче е хванато да краде от магазин на 125та улица и е било убито от полицията. Когато това приключило, 600 магазини били ограбени и трима мъже починали.

Същата година се сблъскала с интернационализма в политиката относно Харлем като харлемистите отговорили на италианската инвазия от Етиопия, организирайки големи митинги, подписвайки петиции и пращайки молби до „Лигата на нациите“. Черните харлемисти успели да се вмъкнат в избирателната политическа структура на Ню Йорк, като това започнало през 1941 с избирането на Адам Клейтън Пауъл младши в Градския съвет. Той бил лесно избран и за конгреса, когато конгресния окръг бива преместен в Харлем през 1944г, оставяйки поста си в Градския съвет да бъдат спечелен от друг черен харлемист, Бенджамин Дж. -Дейвис. Политическата сила на Харлем скоро отслабнала след като Клейтън Пауъл Младши прекарвал повече време във Вашингтон или на вилата си в Пуерто Рико и когато Дейвис бил арестуван през 1951.

Харлем става сцена на поредица от разправии относно наемите, водени от местния активист Джеси Грей с подкрепата на Конгреса за расово равноправие и други групи. Тези групи искали града да принуди наемодателите да подобрят качеството на жилищата, придържайки се към установените изисквания и да вземат мерки срещу плъховете, да осигуряват отопление през зимата и да съгласуват цените си с вече съществуващите разпоредби. Много групи в Харлем се мобилизирали през 1960 борейки се за по-добри училища, работа и жилища. Някои били мирни, а други разчитали на насилие. До началото на 1916 Конгреса за расово равноправие притежавал офиси на 125та улица и бил избран от общността да преговаря с града, особено по време на расовите размирици. Адам Клейтън Пауъл, Младши станал председател на жилищния комитет по образование и труд и бил способен да използва тази своя позиция като пренасочва федералните фондове в различни проекти относно Харлем. Мартин Лутър Кинг бил най-уважавания водач в Харлем, но поне две дузини групи от Афроамериканци националисти също оперирали в Ню Йорк.

През 1964 жителите на Харлем организирали 2 бойкота, за да привлекат вниманието относно ужасната ситуация около местните училища. В централен Харлем 92% от учениците си стояли в къщи. През 1977 Исая Робинсън, президент на борда на Ню Йорк в образованието казва, че "качеството на образованието в Харлем отразява нивата на 18 са в Харлем. Третата серия от бунтове в Харлем е през юли 1964г след фаталната стрелба на бял полицай по 15 годишни чернокожо момче. Един човек бил убит, повече от 100 ранени, и над стотици арестувани. Грабежите и щетите върху жилищата били огромни. Като последица от бунтовете през юли 1964 федералното правителство основава помощна програма наречена „Проект подпомагане“, в който на хиляди млади хора от Харлем е намерена работа през лятото на 1965 г.

През 1966 „Черните партньори“ организират група в Харлем, агитираща за насилие в стремежа за промяна. Говорейки на митинг, Макстан Форд, говорителя на организацията „Черните партньори“, декларира пред Съединените американски щати, че „може да бъде поставен на колене само с кърпа, бензин и бутилка“, съставките на коктейл Молотов.. През 1968 харлемистите се разбунтували след убийството на Мартин Лутър Кинг Младши. Двама. Майор Джон Линдзи помага за потушаването на бунта, вървейки по Ленъкс авеню в организирани групи със съкрушителна сила, която да е изправи срещу разгневената тълпа. През 1995 бунтовете не приличали по нищо на своите предшественици и били организирани от Афроамериканци активисти срещу собственици на Еврейски магазини на 125та улица. Загинали осем души. В днешни дни Етиопската баптистка църква е особено силна организация, забогатяла в резултат на множеството холдинги за недвижими имоти. Тя се явява адвокат на по-голямата част от Афроамериканци и бедни Ню Йоркчани.

Забележителности[редактиране | edit source]

Хотел Тереса на ъгъла на 125-та улица и бул. Адам Клейтън Пауъл
  • 125 улица
  • Етиопската баптистка църква
  • Театър „Аполо“
  • Зала „Арън Дейвис“
  • Център „Артур Шомберг“ за изследвана на чернокожата култура
  • Улица „Астор“
  • Градски колеж на Ню Йорк
  • Апартаменти „Дънбар“
  • Улица „Греъм“
  • Хамилтън Грейндж
  • Хамилтънски възвишения
  • Хотел „Тереса“
  • Къща „Джеймс Байли“
  • „Ла Маркета“
  • Ленъкс Лаундж
  • Историческа област „Монт Морис Парк“
  • Медицинско училище и болница „Монт Синай“
  • „Музеят на квартала“
  • Ню Йоркски музей
  • Зала за танци „Савой“(не работи)
  • Улица „Стривър“
  • Студио — музей „Харлем“
  • Храна за душата „При Силвия“