Джаз

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Джаз
Стилистични корени Блус, африканска народна музика, рагтайм
Културни корени Ню Орлиънс, 1910-те
Типични инструменти тромпет, саксофон, тромбон, кларинет, пиано, барабани, контрабас , китара
Популяризиране 1930-те

Джазът (отанглийски: jazz) е музикален стил, който възниква в първата половина на 20 век в южните части на САЩ и съчетава в себе си африкански и европейски музикални традиции. От самото начало досега, джазът съчетава американска популярна музика от XIX-ти и XX-ти век.[1] Това е очевидно от характерните му черти, които включват суинг, рагтайм, полиритмия и импровизация.[2] Липсата на фиксирани правила го превръща в един от най-жизнените и разнообразни музикални жанрове в света. Характерни инструменти за него са тромпетът, саксофонът, тромбонът, кларинетът, пианото и китарата.[3] За първи път думата джаз започва да се използва на западния бряг на САЩ и се отнася за музиката в Чикаго през 1915 година.

Още от самото си зараждане джазът има най-различни поджанрове: Ню Орлиънс Диксиленд, Биг бенд, суинг, бибоп, латински джаз, джаз фюжън, кубински джаз, бразилски джаз, асид джаз и и ню джаз. След разпространението си по света в него се вливат местни национални културни и музикални традиции, които дават още по-голямо разнообразие на жанровете в джаза.

Етимология[редактиране | edit source]

Думата „джаз“ в смисъл на музикален стил се използва за първи път на 6 март 1913 година в San Francisco Bulletin в статия, която описва музиката на оркестър с елементи на джаз и рагтайм. В тези години, в зората на джаза, думата се изписва по няколко различни начина: jaz, jas, jass, jasz или jascz. Понякога е наричана думата на XX-и век, защото произходът и етимологията ù не са установени.

Според Уолтър Кингсли думата е от африкански произход, но някои считат, че е от арабски. Друга теория за произхода на думата според Речника за историята на американския жаргон ( Historical Dictionary of American Slang) е че идва от jism или gism означаващи висок дух, енергия. Друг предполагаем произход е от френските думи jaser (разговарям) или chasser (гоня). Съществува дори теория, че думата означава полов акт според един от северноамериканските жаргони. „Джаз“ в смисъл на музикален стил започва да се употребява често в периода след 1913 година и в 1917 година този музикален жанр получава официално името си.

Дебат[редактиране | edit source]

Дълго време съществуват дебати за дефиницията на джаз и неговите граници. Андрю Гилберт твърди, че джазът има странната способност да „поглъща и трансформира“ влиянието от различни други музикални стилове.[4] Някои тясни специалисти настояват да се даде точна и специфична дефиниция на понятието джаз, но самите джаз музиканти от различни поджанрове отбягват да дадат точно определение на музиката, която изпълняват.[5] Някои критици дори считат, че музиката на Дюк Елингтън не е джаз, защото е оркестрирана и аранжирана.[6]

Комерсиално ориентираните или тези с уклон към популярната музика стилове на джаза са критикувани, привържениците на традиционния джаз не приемат боп-а, фюжън джаза и някои други, които считат за комерсиализирани. Съгласно Брус Джонсън, винаги е съществувало напрежение между джаз като комерсиална музика от една страна и като форма на изкуството от друга.[7]

История на джаза[редактиране | edit source]

Произход[редактиране | edit source]

"Болдън бенд" през 1905 г.

Около 1808 г. около половин милион роби от Африка са депортирани в САЩ. Със себе си те донасят своите традиционни племенни танци и инструменти. В Ню Орлиънс, Ню Йорк и Нова Англия до 1843 г. се организират музикални фестивали, където се изпълнява африканска музика. Песните не отговарят на тогавашните европейски представи за хармоничност. Постепенно чернокожите изпълнители се научават да свирят на европейски инструменти, в частност на цигулката. В същото време европейски изпълнители започват да включват елементи от африканската музика.

1890 до 1910[редактиране | edit source]

Скот Джоплин през 1907 година

Премахването на робството отваря нови възможности за образование на чернокожото население. Въпреки че расизма и сегрегацията не дават големи възможности за работа, развлекателната индустрия е едно от местата, където те са търсени. Макар да са считани за по-долна класа, те са приети за участие в минестрели и водевили, от които са сформирани музикалните ансамбли (marching bands). Чернокожите музиканти свирят в барове и клубове по времето по което се заражда рагтайма.[8][9]

Рагтайма е популяризиран от творци като Ърнест Хогън, чиито песни се появяват през 1895 година, две години по-късно Вес Осман записва тези песни с банджо като „Rag Time Medley“.[10][11] През 1897 г., белият композитор Уилям Крел публикува „Mississippi Rag“ като първото инструментално рагтайм произведение за пиано, а Том Търпин публикува „Harlem Rag“, първият публикуван рагтайм от чернокож изпълнител. Пианистът Скот Джоплин създава „Original Rags“ през следващата година, а през 1899 г. има световен хит с „Maple Leaf Rag“. Той пише и други популярни рагтайм парчета. Рагтайм е използван дори от класици като Клод Дебюси и Игор Стравински.

Разцвет 1920-те и 1930-те[редактиране | edit source]

Луис Армстронг

Истинско развитие и популярност джазът добива през 20-те и 30-те години. Заедно с това на него му се присъжда репутация на неморална музика и по-старото поколение съзира в него заплаха за своите традиционни ценности. Най-популярните формации по това време са биг-бендовете на Дюк Елингтън, Каунт Бейзи и Бени Гудман. Елингтън е считан и за един от най-значителните композитори в историята на джаза. През 30-те години се ражда и суингът, който е музика за танци и същевременно се предава по радиоканалите в продължение на много години. По това време джазът се появява и за първи път в Европа - във Франция и Белгия.

1940-те и 1950-те[редактиране | edit source]

През 40-те и 50-те години джазът в новата си форма бибоп се отделя от танцовата музика и се превръща в изкуство по-скоро на самите музиканти, включвайки голяма доза импровизация и абстракционизъм. В края на 40-те и началото на 50-те се ражда т. нар. кул джаз, който съчетава музиката на белите джазмени и бибоп. Негов виден представител е Майлс Дейвис.

Други основни стилови направления от 50-те са "Хард боп",който съчетава би-боп с блус и госпел, и "Third Stream"("Трето течение"),който съчетава джаз и съвременна класическа музика.

В края на 50-те години се заражда т. нар. "фрий джаз" ,чийто основател е саксофонистът Орнет Коулман.През 60-те години видни музиканти като Джон Колтрейн и Майлс Дейвис започват да използват някои от похватите на Коулман.

1960-те и 1970-те[редактиране | edit source]

1960-те години са един от най-значимите периоди за джаза. Влиянието на по-свободните форми (авангард) и на модалната музика нараства. В този период са създадени някои от най-революционните творби не само в джаза,но в музиката на ХХ в. въобще. През 1970 г. Майлс Дейвис поставя началото на джаз-рока (също наричан "фюжън").

1980-те до 2010-те[редактиране | edit source]

През 80-те и 90-те, млади музиканти като Бранфорд и Уинтън Марсалис, Крисчън Макбрайд, Маркъс Робъртс и други, се завръщат към акустичните корени на джаза и предлагат нов прочит на стилове като би-боп и диксиленд.

Джазът в България[редактиране | edit source]

Родоначалникът на българския джаз е роденият в Харманли Асен Овчаров. През 1942 г.той създава първия класически джазов оркестър в България и на Балканите. Солист цигулар в него е Сашо Сладура, а вокалистка Леа Иванова. Веднага след войната джазът в България е забранен от дошлите на власт с държавен преврат комунисти. Хората, които се занимават с тази музика, са реперсирани. Асен Овчаров е арестуван и въдворен в лагера в Белене. Леа Иванова е въдворена в лагера в Ножарово, а Сашо Сладура в Ловеч, където е убит през 1961 г.

Първият български джазов състав с международно признание е легендарният квартет „Джаз-Фокус 65“, който през 1967 г. печели наградата на критиката на фестивала в Монтрьо, Швейцария. През 1968 г. квартетът (в състав Милчо Левиев , Симеон Щерев, Петър Славов и Любомир Мицов) записва и албум отвъд Желязната завеса в ГФР.

„Бели, зелени и червени“ е един от най-активните български джазови състави от 1970-те години, а комбосъставите на Симеон Щерев и Констатин Носов свирят в най-добрите традиции на световния джаз.

В началото на 1980-те години джазът в България продължава развитието си благодарение на певицата Камелия Тодорова и музикантът Милчо Левиев(който включва в композициите си мотиви от българска народна музика), както и на групата „Акустична версия“ — създадена от Христо Йоцов и Антони Дончев — която се радва на международно признание.

Вижте също[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  1. Bill Kirchner, The Oxford Companion to Jazz, Oxford University Press, 2005, Chapter Two.
  2. Alyn Shipton, A New History of Jazz, 2nd. ed., Continuum, 2007, pp. 4–5
  3. Arthur Taylor, Notes and Tones, 1971 & 1993 Da Capo Press ISBN 0-306-80526-X
  4. In "Jazz Inc." by Andrew Gilbert, Metro Times, December 23, 1998
  5. Luebbers, Johannes. It's All Music. // Resonate. Australian Music Centre, 2008-09-08.
  6. Schuller, Gunther. The swing era. Oxford University Press, 1991.
  7. In Review of The Cambridge Companion to Jazz by Peter Elsdon, FZMw (Frankfurt Journal of Musicology) No. 6, 2003
  8. Cooke 1999, с. 28, 47
  9. Catherine Schmidt-Jones. Ragtime. // Connexions, 2006. Посетен на 2007-10-18.
  10. Cooke 1999, с. 28–29
  11. The First Ragtime Records (1897-1903). // Посетен на 2007-10-18.