Банджо

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Банджо
Музикален магазин (на горния ред в тъмни цветове - електрическо банджо)

Банджото (английски - banjo, испански - banjo, banjer) е музикален инструмент от групата на струнните арфови (дърпащи се) инструменти.[1] Използва се като солов и ритъмен инструмент главно в кънтри музиката, а по-късно преминава и в други музикални жанрове.[2]

Произход[редактиране | edit source]

Предполага се, че през 17 век инструментът[3] е пренесен в Америка от робите, докарвани от Западна Африка, като първообразът вероятно е инструментът банджар.[3] Чернокожите придават на най-ранните екземпляри форми, близки до аналогичните африкански инструменти, а някои от тях заради материала, от който са изработени, са наричани "тиквено банджо". Друг вероятен прародител на банджото е аконтингът (akonting) с две дълги струни и една къса. Това е народна лютня, използвана от племената диола (йола) в Сенегал, Гамбия и Гвинея-Бисау. Кандидати за предшественици на банджото са и още два африкански народни инструмента - ксалам (xalam) и нгони (ngoni), също от района на Западна Африка. В някои африкански страни банджото се счита за свещен инструмент, до който имат право да се докоснат само висши жреци или вождове.[2]

Развитие и история[редактиране | edit source]

Чернокожите в САЩ първоначално започват да изработват банджото от кожа на миеща мечка, опъната върху издълбана кратуна. Към кратуната се прикрепва дръжка, върху която са опънати от 4 до 9[3] струни.[4] В началото липсват прагчетата, една от струните е основна, мелодична, а останалите служат за акомпанимент. Това е свързано със спецификата на африканската музика, където липсва точно интониране. По късно прагчетата се добавят, а мелодичната струна отпада. Видът на банджото постепенно се променя, докато достига сегашния си вид.[2][3]

Томас Джеферсън описва самоделно направено банджо под названието бонджар, изработено от половин сушена тиква, опъната овча кожа и дървен гриф. Някои източници споменават, че подобен инструмент съществува на о. Ямайка още през 17 в. През 19 век банджото започва да се използва от менестрелите и чрез тях прониква в ранните джазови формации в Ню Орлиънс в ролята на ритъмен инструмент. До края на епохата на менестрелите на сцената господстват две артистични фигури - танцьор и изпълнител на банджо.[2] Доста често музикалният съпровод, особено при някои танци се изпълнява от банджо и цигулка.[5] Инструментът придобива популярност благодарение на виртуозни изпълнители, един от които е менестрелът от същия период Джоел Суини, първият бял музикант, свирили на банджо на сцена.[6] В Англия се появява за първи път през 1840-те години чрез американската група "Суини" и скоро става много популярен. В САЩ също такива бели музиканти налагат банджото в градските центрове още преди Гражданската война.[5] Тук под банджо обикновено се разбира или четириструнната тенорова разновидност, или петструнния инструмент. Оркестрите от бели изпълнители обикновено свирят на четириструнния банджо тенор, а тези с чернокожи музиканти - в началото на 6-струнното банджо китара, а по-късно - на банджо тенор.[2] В американската народна музика в болшинството случаи се свири на 5-струнно банджо.[7]

Банджото е много популярен инструмент през 19 век, а синкопираният му ритъм, заедно с редица други инструменти, подпомагат възникването на рагтайма, като най-изтъкнатият му представител е чернокожият изпълнител Скот Джоплин. Използва се като солов и акомпаниращ инструмент и е един от основните в съставите, изпълняващи танцова музика. През 1930-те години е изместен от китарата.[4] От историческа гледна точка банджото заема централно място в афроамериканската традиционна музика, както и в изпълненията на менестрелите от 19 век. С въвеждането на банджото и на нововъведенията при изпълненията на него, афроамериканците оказват голямо влияние върху ранното развитие на стиловете кънтри и блуграс. В последно време банджото навлиза и в други музикални стилове, включително в поп музиката и келтския пънк. Към този инструмент започват да проявяват интерес и изпълнители на хардкор пънк.[2]

Външен вид[редактиране | edit source]

Концерт на квартета Sparrow в Северна Каролина
Изпълнение на банджо с "нокти"

По форма и външен вид банджото прилича на европейската мандолина, но звукът му е по-звънтящ и рязък.[2] В наши дни тялото му наподобява резонаторно барабанче със силно опъната върху него кожа. Корпусът (резонатор) има форма на кръг с диаметър обикновено 28 sm и се изработва от дърво. Към него е прикрепена дълъг гриф, разделен с прагчета. Обикновено има 5 или 6 струни. Една от тях е по-къса, предназначена е за свирене с "нокти" и е прикрепена с по-голям ключ. Останалите струни са еднакво дълги, а степента на опъването им се регулира с обикновени ключове в горната част на грифа.[7] Струните са стоманени и могат да бъдат гладки или усукани. Всички те минават върху свободно разположено дървено магаренце, прикрепвано от натегнатите струни. В основата на корпуса има метален струнодържател. [7] По устройство наподобява мандолина или китара. Тоновете се получават с помощта на плектрум (перце), малка пластинка с овална или триъгълна форма, с която струните се привеждат в трептене.[4][1] Освен с плектрум може да се свири с пръсти или с все по-налагащите се "нокти", нанизани на палеца, показалеца и средния пръст, или само на палеца и средния пръст. Звукът на банджото е остър, рязък и бързо затихващ.[3]

Видове банджо[редактиране | edit source]

В съвременната джазова музика се ползват 4 разновидности на банджото, което може да бъде обикновено или електрическо:

  • "Банджо укулеле" - с четири единични струни, настроени на c, g, d1, g1.
  • "Банджо мандолина" - с 4 двойни струни и настройката е като при мандолина прима - g, d1, a1, e2.
  • "Банджо китара" - с 6 единични струни и настройка като на 6-струнната китара e, a, d1, g1, h1, e2.
  • Банджо тенор - с единични струни - a1, d1, fis1.[1][3]

Техники на изпълнение[редактиране | edit source]

Въпреки че съществуват много различни стилове на изпълнение на банджо, за всички е характерно включването на тремоло и арпеджо. Тремолирането представлява бързо движение на плектрума наляво и надясно, а арпеджирането - бързо изпълнение на акорди, следващи един след друг.[2][1] Понастоящем инструментът е особено характерен за стиловете кънтри и блуграс, особено в Западните щати. Най-разпространени са петструнните банджо.[4][2]


Петструнно банджо[редактиране | edit source]

Шестструнно банджо[редактиране | edit source]

Четириструнно банджо[редактиране | edit source]

Известни изпълнители[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  1. а б в г Светослав Четриков - "Музикален терминологичен речник"/изд.Наука и изкуство/1969/стр.35
  2. а б в г д е ж з и Энциклопедия музыкальных инструментах/Струнные щипковые/Банджо
  3. а б в г д е Музыкальные инструменты/Банджо
  4. а б в г Ан Грей - "Пътеводител в класическата музика"/изд. Валент/1994/ISBN 954-8763-02-8/стр.260
  5. а б Old-time (oldtimey) Music What is it?
  6. Joel Sweeney & The Musical Sweeneys of Appomattox
  7. а б в Большая музыкальная энциклопедия от А до Я/Банджо