Въстание на наемниците на Картаген
| Въстание на наемниците на Картаген | |||||||||
| Конфликт: Пунически войни | |||||||||
 |
|||||||||
|
|||||||||
| Воюващи страни | |||||||||
| наемната армия от Първата пуническа война | Картаген | ||||||||
| Командири | |||||||||
| Мато†, Спендий†, Автарит†, Нар Хавас, Зарксас† |
Ханон Велики, Хамилкар Барка, Ханибал†* |
||||||||
| Сили | |||||||||
| 90 000 - 100 000 | 90 000 - 100 000 | ||||||||
| Жертви и загуби | |||||||||
| почти всички наемници загиват | неизвестни | ||||||||
|
|||||
Въстанието или понякога Бунт на наемниците (също Либийска война или Война без примирие) е вътрешен въоръжен конфликт (240-238 г. пр.н.е.) на североафриканския бряг, където се е намирал пунически Картаген (в днешен Северен Тунис).
Съдържание |
Причини [редактиране]
- виж и пуническа вярност
Картаген излиза от Първата пуническа война победен и задължил се пред Древен Рим да изплати за 20 години огромна контрибуция. Същевременно по силата на мирния договор той се задължава да освободи от свои войски остров Сицилия. В изпълнение на тази договореност картагенската армия е съсредоточена в град Лилебеум в очакване на картагенския флот да я преведе в Северна Африка. В града под управлението на Гискон пристига заповед от Хамилкар Барка от Ериче наемниците да бъдат транспортирани на северноафриканския бряг. Гискон разделя наемната армия на малки формации и я репатрира в Северна Африка. По този начин целта е била да се избегне всеобщият бунт и част от наемниците, след като получат възнагражденията си, да се приберат по родните си места без вътрешни сътресения в картагенския стан.
Съветът на стоте обаче отхвърля договореното от суфетите и военачалниците с наемниците и изисква, с оглед на загубата във войната с Рим, те да бъдат принудени да се откажат от част от уговорената си заплата. До стана на наемниците на северноафриканския бряг е изпратен като парламентьор Ханон Велики, който, в опит да ги разколебае от уговореното първоначално с тях и обещано им от Картаген, заявява, че хазната на Картаген е празна. След като им разяснява това и клаузите на мирния договор с Рим, Ханон моли наемниците да се откажат от част от уговореното и същевременно обещано им възнаграждение.
Наемниците са гневни и, подучени от Спендий, че пуническата цел е да не им изплатят нищо, като ги разделят, се вдигат на бунт. Според гърка пуническият план предвиждал само на част от наемниците да се изплати дължимото, с което да се успокоят останалите и повечето от наемниците да се оттеглят по родните им места (било от доволство, било в очакване), т.е. на безопасно разстояние от пуническата столица. Други наемници чрез коварство щели да бъдат принудени да приемат картагенските искания, а останалите направо щели да бъдат обърнати в робство или избити. Тази теза и посяното недоверие от самия Картаген вдига знамето на наемническия бунт безвъзвратно. Първата и решителна крачка по пътя на бунта е превземането на Тунет (дн. Тунис (град)), откъдето от възвишението Белведере се наблюдава прекрасно като на длан какво се случва в Картаген, като същевременно тази наемническа позиция позволява да се предугаждат действията на противника и той да бъде държан в шах. Наемниците се разделят на 2 лагера, като 2-ят се разполага на стан на другия край на лагуната, ограждаща Туниското езеро.
Непредвидената наемническа реакция и опасността от нейния по-нататъшен развой принуждават Пунически Картаген най-накрая да се съгласи да изплати дълговете си в пълен размер. В уверение на това, съветът на Стоте изпраща като парламентьор Гискон, но съгласието за пред наемниците идва твърде късно.
Развой [редактиране]
Като за начало наемниците задържат картагенския платец Гаскон с парите и неговите хора като заложници в своя лагер. След това Спендий и Мато заедно с другите предводители гала Автарит (предводител на келтите) и Зарксас (предводител на балеарите), започват да призовават в армията си либийците, обещавайки им освобождение от властта на Картаген, според Полибий. Така към тях се присъединяват около 70 хиляди либийци, както и 2000 нумидийци, водени от царя си Нар Хавас. Нумидийският цар води със себе си и бойни слонове. Наемническата армия обсажда градовете Утика и Хипокрит (Хипо), побеждавайки армията на Ханон в битка при Утика и превзема остров Сардиния. Сардинските наемници предлагат на Древен Рим да присъедини острова към владенията си, но получават отказ.
Ситуацията става много напрегната за Картаген. Командването на картагенската армия е поделено между Ханон Велики и Хамилкар Барка (въпреки враждата му с някои влиятелни членове на картагенската знат, в това число и Ханон), малко след завръщането на последния от Испания. Хамилкар нанася няколко поредни поражения на въстаниците, на реките Спендий и Багради. Това развитие на войната кара нумидийците, водени от Нар Хавас срещу обещания за помилване, да започнат да обмислят да се завърнат под картагенска власт. Тази картагенска тактика води до печеливши резултати и на останалите бунтовници, на брой около 700 души, са им отрязани ръцете и краката и са хвърлени в яма да се гърчат предсмъртно в ужасни болки. Отказано им е погребение. С ужасно насилие въстанието е потушено, а бунтовниците безмилостно са изтребени.
Междувременно Ханон и Хамилкар поради враждата между тях се обръщат към властниците в Картаген да решат на кого да възложат обединеното командване, а от Картаген идва решението, че това трябва да решат воините,хкато те избират Хамилкар.
Независимо от благоприятния развой на събитията за Картаген градовете Утика и Хипо сами се предават в ръцете на бунтовниците. Утика даже се обръща към римския сенат да я постави под своя егида, като я включи в римската система от съюзи, но Рим отказва да приеме предложението, като даже заявява, че ще окаже помощ на Картаген. Обаче друг съюзник на Картаген му се притичва на помощ в критичния момент - тиранинът на Сиракуза Хиерон II, който се опасява, че падането на Картаген може да дестабилизира ситуацията и в неговите владения, и най-вече да направи Сиракуза незащитена пред Рим. По онова време обединената наемническа армия излиза пред стените на Картаген и го обсажда. Хамилкар, атакувайки по суша, прекъсва снабдителните линии на наемниците за провизии, което принуждава въстаниците да се оттеглят и да снемат обсадата. Въпреки този успех, на разположение на Барка е все още по-малка армия от бунтовническата и той трябва много внимателно да действа с цел да избегне решително сражение по пътя на прекия двубой и откритата конфронтация.
Хамилкар успява да привлече голяма част от бунтовническите сили (50 хил. души) в дефилето Топор (Секирата) и да ги обсади там, така че тези въстаници са принудени бавно да умират от глад и скоро сред тях се стига до канибализъм. Картагенците подмамват лидерите на обсадените въстаници от дефилето за преговори и ги вземат в плен. Останалата част от наемническата армия прави опит да се измъкне от капана в дефилето, но е избита от картагенците.
След този успех Хамилкар и Ханибал започват да възстановяват властта на Картаген над либийските градове. Останалата въстаническа армия е под командването на Мато и е в Тунет. Мато прави смела атака - вилазка, атакувайки армията на Ханибал и го пленява, но скоро на помощ му се притичва Хамилкар с подкрепления от Картаген (водени от Ханон) и Мато е разгромен, победен и екзекутиран. Хамилкар Барка след картагенската победа над армията на Мато обсажда и се разправя безжалостно с Утика, сривайки я със земята, а армията на Ханон - с Хипо (2-та града са се опитали да продължат съпротивата дори и след поражението на наемниците).
Последствия и развитие [редактиране]
Основна статия: В резултат на това римляните като победители завладели цяла Сардиния, тъй като сардинските наемници се продали на Рим и той свободно присъединява към владението си и картагенската част от острова. Отново се стигнало до casus belli, от който римляните се отказали, след като получили 1200 таланта. През следващите години Хамилкар Барка, водач на патриотичната партия в Картаген, която смятала за неизбежна войната с Рим, потърсил териториално възмездие за Картаген в днешна Испания. Благодарение на него и неговия зет и приемник Хаздрубал испанският югоизток станал картагенски и именно там била създадена (главно от местни) силна армия, намираща се изцяло на заповедите на своя главнокомандващ, а сребърните рудници осигурявали необходимите парични средства. Разтревожени от засилването на своя главен враг, римляните сключили в днешна Испания съюз с гръцките градове Сагунт и Емпория и поискали картагенците да не пресичат река Евро. През 221/220 г. умрял Хаздрубал и неговото място заел според избора на войската Ханибал - синът на Хамилкар. Пълководският син добре помнел клетвата пред баща си и решил да се възползва от благоприятното за картагенците стечение на обстоятелствата за война с Рим. В Цизалпийска Галия римляните все още не били установили здраво своята власт, а и несъгласието на Древна Македония по илирийските дела ги изправяло пред възможността от война на изток на Балканите. Ханибал нападнал съюзния на Рим гръцки град Сагунт в Иберия и го превзел след 8-месечна обсада. Когато римските пратеници получили от Картаген отказ да им предаде Ханибал, била обявена Втората пуническа война, която на практика решила кому да принадлежи копието на съдбата.
В литературата и изкуството [редактиране]
Съдбоносните събития на североафриканския бряг са представени в романа „Саламбо“ на Гюстав Флобер, написан през 1862 г., който описва историческите събития на фона на невъзможна любов на Мато към картагенската жрица Саламбо, дъщеря на Хамилкар Барка (която пази под талита държавната тайна на някога славния античен и пунически Картаген). Повечето от главните герои в романа са исторически личности (въстанически предводители или картагенски военначалници). Романът е екранизиран, като по него са създадени и няколко опери. Картагенският тофет също носи името на главната жрица на града и героиня на Флобер. Върху капака на великолепен съркофаг, открит в некропола на Сент-Моник и изложен в музея на Картаген, е изобразена жена, най-вероятно жрица, облечена в костюма на божеството, на което е служила. На главата си носи воал, а тялото й е покрито от 2 дълги крила, като в едната си ръка носи гълъб, а в другата - съд с благовония.
През есента на 1859 г. френска археологическа експедиция под ръководството на Бьоле, член на Френския институт, завършва кампанията си по проучване на античния Картаген с некропола Гамар, разположен в североизточната част на полуострова. Оказва се, че той съдържа изключително и само еврейски погребения от римската епоха в историята на града. Това странно обстоятелство привлича любопитството на Гюстав Флобер към археологическата и друга история на най-големия враг на SPQR.
Източници [редактиране]
- Картаген, Историята, стр. 42-52, изд. Обри, ISBN 954-9904-11-3
Вижте също [редактиране]
Външни препратки [редактиране]
|
||||||||||||||||||||
