Битка при Тразименското езеро

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Битка при Тразименското езеро
Конфликт: Втора пуническа война
Battle of lake trasimene-fr.svg
Битката при Тразименското езеро
Период 21 юни, 217 пр.н.е.
Място Тразименско езеро, Умбрия, Италия
Резултат Решителна Картагенска победа.
Воюващи страни
Картаген Vexilloid of the Roman Empire.svg Римска република
Командири
Ханибал Гай Фламиний
Сили
30 000 пехота 40 000 пехота
Жертви и загуби
2 500 убити и много загинали от раните си (Тит Ливий) 15 000 убити (Тит Ливий)

Битката при Тразименското езеро (24 юни 217 г. пр.н.е. - април от Юлианският календар) е сражение от Втората пуническа война между картагенците, ръководени от Ханибал и римляните, водени от консул Гай Фламиний. Битката е една от най-големите и най-успешни засади във военната история.

Въведение[редактиране | edit source]

През цялата земя между град Кортона и Тразименското езеро Ханибал превел въоръжени войници зад планините; разположил конниците в самия вход към теснината под доброто прикритие на възвишения, така че, стига римляните да навлезли в нея, при едно внезапно нападение с конницата те щели да се окажат отрязани между езерото и планините. Фламиний достигнал езерото преди залез слънце, а на следващия ден, преди да се развидели напълно и без да разузнае обстановката, преминал теснината и след като походната му колона почнала да се разгъва в полето, забелязал враговете, които били срещу него, но не и скритите в засада войски в тила си и тези над тях.

Битката[редактиране | edit source]

Картагенецът Ханибал, постигнал това към което се стремял - да затвори противника между езерото и планините и да го обкръжи със своята войска - дал на всички сигнал за нападение. Когато се втурнали надолу по най-кратките пътеки, те заварили римляните съвършено неподготвени и изненадани, защото вдигналата се от езерото мъгла била по-гъста в ниското, отколкото в планините, така че отрядите на враговете от повечето хълмове можели добре да се виждат помежду си и поради това да налитат едновременно. Отвсякъде се разнесли бойни викове и римляните, преди още да видят ясно, почувствали, че са обградени и че се завързва сражение и на фронта, и на крилата, без да успеят да построят бойния ред, да приготвят оръжията за бой и да извадят мечовете.

При надвисналата тъй голяма опасност консулът запазил достатъчно самообладание сред всеобщата паника и като се насочвал по посока на обърканите викове, започнал да построява бойния ред според случая и мястото и навсякъде, където можал да отиде и да бъде чут, насърчавал войниците, заповядвал им да не отстъпват и да се сражават: защото не с обети и молби зза помощ към боговете, а със сила и храброст можело да се измъкнат оттам; с меч трябвало да си проправят път през строя на враговете и колкото по-малко се страхуват, толкова по-малка била опасността. Поради шума и безредието не можело дасе чуе нито съвет, нито заповед и войниците не само, че не помисляли да търсят своите знамена, редици и места, но едва им стигали силите да вземат оръжието и да го приготвят за бой, а за някои то било по-скоро бреме, отколкото защита. В такава мъгла ушите били по-полезни от очите. Отвсякъде се чували стоновете на ранените и ударените по телата и доспехите, примесени с викове на страх и ужас. Едни побягвали, но спирали, увлечени от тези, които искали да се бият; други, които се връщали в боя, били повличани от тълпата на бягащите. Сетне, когато предприели напразни опити да нападнат едновременно във всички посоки, защото от двете страни ги заграждали хълмовете и езерото, а отпред и в гръб - бойният ред на враговете, когато станало ясно, че единствената надежда за спасение е в десницата и оръжието, тогава всеки сам на себе си станал вожд и съветник в боя; битката била подновена, но нито бойните редици били правилно подредени по принципи, хастати и триарии, нито антесигнаните се сражавали пред знамената, за да бъде зад тях бойният ред на триариите, нито пък всеки бил в своя легион, кохорта или манупула: случайността ги събирала на едно място и собственият дух подсказвал всекиму отпред или отзад да се сражава; духовете били толкова разпалени, въодушевлението - толкова голямо, че никой от сражаващите се не усетил земетресението, което разрушило големи части от много градове в Италия, отклонило бързи реки от течението им, докарало морето в речните корита, предизвикало огромни свличания в планините. Почти три часа продължавало сражението и навсякъде - ожесточено, но около консула битката била най-настървена и безпощадна. Съпровождали го най-отбраните войници, а и той самият, щом усетел, че някъде неговите войници са притиснати и са в беда, неуморно се притичвал на помощ. Тъй като се отличавал с доспехите си, римляните го защитавали, а враговете се стремели към него с всички сили, докато един конник от инсубрите - името му било Дукарий - не познал консула по външността и не казал на съотечествениците си: ,,Ето този унищожи нашите легиони и опустоши нивите и града ни. Сега ще го принеса в жертва на душите на нашите нещастно погубени граждани." Сетне забил шпори в корема на коня, пробил си път сред най-гъстата част на враговете и като съсякъл най-напред оръженосеца, който се изпречил срещу идващия враг, пронизал консула с копие. Спуснал се да смъкне доспехите на консула, но триариите защитили тялото му с щитовете си. Тогава първо хукнала да бяга голяма част от римската войска и вече нито езерото, нито планините можели да бъдат препятствие за страха: както слепи бягали през всякакви теснини и стръмнини, хора с оръжие стремглаво се хвърляли един върху друг.

Мястото на сражението днес с изглед от езерото. Армията на Ханибал била разположена по върховете на най-близките гористи хълмове

След битката[редактиране | edit source]

С изгрева на слънцето, когато лъчите му разнесли мъглата, хълмовете и варнините разкрили през прозрачния въздух безнадеждната действителност и позорно разбитата римска войска. Така протекла прочутата битка при Тразименското езеро - едно от малкото паметни поражения на римския народ. Петнадесет хиляди римляни били убити на бойното поле; десет хиляди се спасили с бягство и разпръснати по цяла Етрурия, се отправили по всевъзможни пътища към Рим. Две хиляди и петстотин души от враговете загинали в сражението, след това мнозина - от раните си. Ханибал освободил пленените латини без откуп, а римляните оковал.

При първото известие за поражението в Рим народът сред огромен страх и суматоха се стекъл към форума. Матроните бродели по пътищата и разпитвали когото срещнели какво било това неотдавнашно поражение и каква е съдбата на войската. И макар че веднага след това тълпата, както става при най-многолюдните събрания, се отправила към сборното място и курията, призовавайки магистрарите, едва малко преди залез слънце преторът Марк Помпоний излязъл със съобщението: ,,Победени сме в голяма битка."

Източници[редактиране | edit source]

  • Достопаметни герои и деяния. (Тит Ливий) 142 стр.