Стамо Урумов
| Стамо Урумов | |
| български революционер | |
| Роден |
1880 г.
|
|---|---|
Стамо Гогов Урумов с псевдоними Стефан и Стефансон[1] е български революционер, деец на Вътрешната македонска революционна организация в Дедеагачко.[2][3]
Биография[редактиране | редактиране на кода]
Урумов е роден в 1880 година в дедеагачкото село Окуф, тогава в Османската империя, днес Ликофос, Гърция. Завършва Одринската семинария и в 1891 - 1892 година става учител в родното си село. През март 1893 година заминава за България и започва работа в Дирекцията на пощите и телеграфите в София. Влиза във ВМОРО и оказва ценни услуги на организацията като телеграфист, като се ползва с доверието на Гоце Делчев, Гьорче Петров и Борис Сарафов. Включва се в дейността на дружество „Родопи“, клон на дружество „Странджа“, и е негов секретар.[4]
През 1897 година е изпратен от задграничния представител Гьорче Петров на мисия в Дедагачко за закрепване на организацията и за проверяване дали може да се отвлече богатия левантиец Фемерели, който има чифлик при турското село Шеинлар. Пристига в родното си село на 1 февруари. Посещава Балъкьой, където покръства братовчед си Киро Насрадинов, и Торбали, където покръства Недялко Каранталиев и Георги Димов чорбаджи Пеев. Среща се с Георги Маринов в Дедеагач и двамата стигат до извода, че отвличането би било вредно за организацията. После двамата посещават Дервент, където в къщата на Димитър Органджиев организират революционен комитет. Притиснат от властите, обаче е принуден да се върне в България. В София докладва на Гьорче Петров, че отвличането е вредно.
През 1901 година Урумов съхранява откупа от аферата „Мис Стоун“. След Илинденско-Преображенското въстание Урумов продължава да развива революционна дейност в Дедагачко, като се опитва да постави движението изключително в ръцете на местни хора. Работи като телеграфист в Стара Загора и завежда фабриката за бомби на ВМОРО в града в 1902 – 1903 година.[5]
През 1907 година е сред основателите на Съюза на одринските братства и става негов касиер. Поддържа със собствени средства издаването на вестник „Одрински глас“ от Ангел Попкиров.[6]
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Николов, Борис Й. ВМОРО: Псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 91.
- ↑ Герджиков, Михаил. Михаил Герджиков: Спомени, документи, материали. София, Наука и изкуство, 1984. с. 416.
- ↑ Обзор на архивните фондове, колекции и единични постъпления съхранявани в Български исторически архив. Т. I (от фонд № 1 до фонд № 26). София, Народна библиотека „Васил Коларов“. Български исторически архив, Държавно издателство „Наука и изкуство“, 1963. с. 188.
- ↑ Цветков, Марио и др. Искри от жертвената клада на Македония и Тракия. София, ВМРО-СМД, 2005. с. 79. Архив на оригинала от 2014-04-29 в Wayback Machine.
- ↑ Герджиков, Михаил. Михаил Герджиков: Спомени, документи, материали. София, Наука и изкуство, 1984. с. 416.
- ↑ Караманджуковъ, Христо Ив. Западнотракийскитѣ българи въ своето културно-историческо минало. Съ особенъ погледъ къмъ тѣхното политико-революционно движение. Т. Книга I. Историята имъ до 1903 год. София, Библиотека „Тракия“ № 7, Издава Тракийскиятъ върховенъ изпълнителенъ комитетъ, Печатница Б. А. Кожухаровъ, 1934. с. 254 – 260.
