Артуро Микелини

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Артуро Микелини
лидер на Италианско социално движение
Мандат 1954 – 1969
Предшественик Аугусто Де Марсанич
Наследник Джорджо Алмиранте
Обща информация
Роден
Починал
Националност  Италия
Религия католицизъм
Полит. партия Национална фашистка партия
Италианско социално движение
Професия политик
счетоводител
Артуро Микелини в Общомедия

Артуро Микелини (на италиански: Arturo Michelini) е италиански политик и трети лидер на Италианското социално движение.

Очертава сред водещите 2 фигури в партията през 1950-те и 1960-те години, като представлява умерената срещу носталгичната фашистка тенденция в партията.

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Микелини е роден във Флоренция. Счетоводител по професия, той е по-малка фигура в Националната фашистка партия, издигайки се до секретар на партията в Рим.[1] Микелини, ветеран от Испанската гражданска война, е с армията на Източния фронт по време на Втората световна война. Той е два пъти ранен в битка и награден със Сребърен медал за неговите усилия.[2] Той не заема длъжности в Италианската социална република.[3]

Италианско социално движение[редактиране | редактиране на кода]

Микелини се очертава като водеща фигура в неофашизма на италианската политика, който се появява веднага след войната и е видна фигура в основата на Италианското социално движение. Той е избран в Камарата на депутатите за Рим на изборите през 1948 г., като един от шестте представители на новата партия. Става лидер на МСИ през 1954 г. и се опитва да овладее неофашизма на партията, в опит да я приведе в по-голяма степен в политическия мащаб, едно усилие, в което до голяма степен се проваля.[4]

Политиките на Микелини помагат за изтласкването на някои от по-радикалните елементи от партията, които формират Нов ред и Национален авангард.[5] Като цяло, той не харесва противоконституционните методи на такива малки групи и е доминиращата фигура в „реалистичната“ тенденция в партията, подкрепяйки сътрудничеството с НАТО и се стреми към изграждане на съюз с християндемократите и монархистите. В това отношение се изправя срещу редовна вътрешна опозиция, особено от Джорджо Алмиранте, както и други радикали като Ецио Грей и Пино Ромуали. Като политически редактор на Secolo d'Italia, Микелини успява да гарантира, че неговата позиция е най-разпространена.

Въпреки тези опити за умереност, МСИ губи подкрепата си под ръководството на Микелини, като от изборите от 1953 г. е 5,8%, а на изборите през 1958 г. на 4,9%.[6] Микелини обаче е опитен преговарящ във вътрешната политика на МСИ и на осмия конгрес на партията през юни 1965 г., когато профашисткото крило формира мнозинство за първи път под негово ръководство, той успява да остане на позицията, сключвайки лична сделка с техния лидер Алмиранте. В това отношение той успява да запази ръководството на МСИ до смъртта си през 1969 г., в който момент Алмиранте поема управлението.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. P. Davies & D. Lynch, The Routledge Companion to Fascism and the Far Right, 2002, p.225
  2. Philip Rees, Biographical Dictionary of the Extreme Right Since 1890, Harvester Wheatsheaf, 1990, p. 264
  3. Roger Eatwell, Fascism A History, 2003, p. 250
  4. Franco Ferraresi, Threats to Democracy – The Radical Right in Italy After the War, Princeton University Press, 1996, p. 24
  5. Ferraresi, Threats to Democracy, p. 53
  6. Ferraresi, Threats to Democracy, p. 28
CC-BY-SA icon.svg Heckert GNU white.png Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Arturo Michelini“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​