Археомагнитно датиране

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето

Археомагнитното датиране е физически метод за датиране на артефакти и свързани с тях събития чрез отнасянето им към локалната конфигурация на земното магнитно поле.[1][2]

Методът е приложим при условия, че

  • предметите съдържат достатъчно количество феромагнитни атоми
  • били са изложени на нагряване над съответната температура на Кюри
  • възстановима е поне една тяхна ориентация
  • известна е историята на местното земно магнитно поле.

Такъв е случаят с множество керамични изделия, които са изготвени от глини, съдържащи желязо, или с опожарявания, пещи и др. След награване над температурата на Кюри, когато изстиват, в подобни предмети магнитно чувствителните атоми ‘замръзват’, ориентирани по посока на местното магнитно поле. Ако мястото на последното такова изстиване е известно и там се знае еволюцията на земното магнитно поле чрез сравнение може да се определи дата на последния низходящ преход под точката на Кюри. Методът е известен от 60-те г. на ХХ век и при наличие на необходимите условия дава прецизни резултати. Производство на керамични артефакти е отличителен белег за неолитната епоха, така че в археологията използването му е в рамките на последните 10 000 години.

Както всяка точка от земната повърхност се характеризира пространствено с две числа географска ширина и дължина, така и земното магнитно поле се описва с двете величини деклинация и инклинация. Първата се измерва в хоризонтална плоскост, а втората във вертикална (тази на меридиана), а комбинацията от двете задава вектор, чиято големина е изчилимо число. На определени места историческите промени на местното геомагнитното поле са документирани и представят палеомагнетизма, а археомагнитния метод се основава на намиране на съвпадения между историческата стойност и определяната в даден артефакт. За неподвижни случаи като опожаряване или глинени огнища се вземат проби, чиято ориентация се знае и намирането на съответсвие е непосредствено. За мобилни артефакти методът е приложим, ако се знае поне една ориентация, каквато е най-често хоризонталът, примерно дъно на съд или плоска керемида.

Методът се развива активно когато са получени първите палеомагнитни криви за различни географски ареали (Франция, България, САЩ)[3]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. K. M. Creer, P. Tucholka, and C. E. Barton, eds., 1983, Geomagnetism of Baked Clays and Recent Sediments, Amsterdam: Elsevier, (324 pp.); Chap.3 Archaeomagnetism of baked clay
  2. D. H. Tarling, 1983, Palaeomagnetism: Principles and Applications in Geology, Geophysics and Archaeology, London: Chapman and Hall, (379 pp.) Chap. 6 Archaelogical applications. (p.145 – 61)
  3. респективно в работи на Theiller, Ковачева, DuBois
  • {en} Archaeomagnetic dating – guidelines, English Heritage booklet (p.33), 2006 (популярно въведение с илюстрации, библиография и пр.)
  • Gallet, Y., Genevey, A., Le Goff, M., Warmé, N., Gran-Aymerich, J., & Lefèvre, A. (2009).

On the use of archeology in geomagnetism, and vice-versa: recent developments in archeomagnetism. Comptes Rendus Physique, 10(7), 630-648.

     Портал „Археология“         Портал „Археология