Бениамино Джили

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Бениамино Джили
Beniamino Gigli
италиански тенор

Роден
Починал
Рим, Италия
Музикална кариера
Стил опера
Инструменти вокал
Глас тенор

Уебсайт www.beniaminogigli.it
Бениамино Джили в Общомедия

Бениамино Джили (на италиански: Beniamino Gigli) е италиански оперен певец, считан за един от най-великите тенори в историята на оперното изкуство.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е в малкото адриатическо градче Реканати, шестото и последно дете в семейството на обущар. Единственото наследство, което получава от баща си, е страстта към операта. Преди още да навърши седем години е приет в местния църковен хор, където от органиста и свещеника получава своите първи музикални уроци. Поради изключителната бедност на семейството си, на 12 години Джили е принуден да напусне училище и започва работа като шивач и дърводелец. На 17 години заминава за Рим, за да получи музикално образование като частен ученик при различни вокални педагози. За да се издържа, работи като домашен прислужник и продавач в дрогерия. През 1911 успява да получи месечна стипендия в размер на 60 лири, за да продължи обучението си в Музикалния лицей (днес Академия „Санта Чечилия“).

Големият успех идва през 1914 г., когато Бениамино Джили е 24-годишен. На международния певчески конкурс в Парма той печели първото място в конкуренция с още 105 участника. Председателят на журито, прочутият в онези години певец Алесандро Бончи (Alessandro Bonci), записва в дневника си: „Abbiamo finalmente trovato il tenore!“ („Най-сетне намерихме тенора!“). Така може би е мислела и публиката в Ровиго, където на 15 октомври 1914 г. Джили прави своя професионален дебют в ролята на Енцо от операта на Понкиели „Джоконда“. Това е тенорът, когото цяла Италия очаква вече десет години, след като обиденият от италианската публика Енрико Карузо заминава на доброволно изгнание в нюйоркската Метрополитън опера. (Карузо неколкократно е бил освиркван от публиката в Италия заради демонстративния му отказ да се съобрази с тогавашната традиция и да наема платени клакьори).

През следващите четири години Бениамино Джили триумфира на сцените на всички по-важни местни оперни театри в Италия. Неговият репертоар по това време се състои почти изцяло от роли от произведения на композитори-веристи. Фауст от „Мефистофел“ на Ариго Бойто се превръща в негова емблематична роля. През 1918 г. Джили дебютира на сцената на оперното светилище – миланската „Ла Скала“. Поканен е от маестро Артуро Тосканини да изпълни ролята на Фауст – постановка в памет на починалия Бойто.

През 1920 г. Бениамино Джили е поканен в Ню-Йорк от художествения директор на Метрополитън опера, който търси заместник на тежко болния Карузо. Джили дебютира на сцената на Метрополитън, отново в ролята на Фауст, на 26 ноември 1920 г., един месец преди последния спектакъл на Карузо. Джили е солист на Метрополитън през следващите 12 години, като участва в 369 представления на нюйоркска сцена, както и в няколко гастрола на трупата в европейски столици. Съвременниците му го наричали „новия Карузо“, на което той скромно отговарял, че предпочита титлата „първия Джили“. През 1923 г. към трупата на Метрополитън се присъединява легендарният Джакомо Лаури-Волпи, чиято техника във високия регистър и днес се счита за ненадмината. Конкуренцията принуждава Джили да разшири репертоара си – към любимите му веристи са добавени роли от опери на Верди и Моцарт. Репертоарът му по това време включва 28 роли. Краят на блестящата му кариера в Метрополитън е поставен през 1932 г. В разгара на Голямата депресия ръководството на оперния театър решава да ореже драстично хонорарите на изпълнителите. Джили не се съгласява с новата си заплата и се завръща в Италия.

Едва завърнал се в родината, Бениамино Джили е запленен от личността на Мусолини. Чувствата са взаимни и Джили бързо се превръща в любимец на режима. Открито декларира съпричастността си към идеите на фашизма. Участва в серия организирани от властите концерти в малки провинциални селища с цел популяризиране на оперното изкуство. Удостоен е от правителството със званието „народен певец“. Продължава сътрудничеството си с режима и след окупацията на Италия от Нацистка Германия през есента на 1943 г. Участва в серия от концерти, дадени за германските войници.

След края на войната Бениамино Джили, подобно на други италиански колаборационисти, е изправен пред трибунал. Всички обвинения срещу него са отхвърлени от трибунала, но властите му забраняват да пее на италианска сцена, оправдавайки се с опасност от инциденти. Поради сътрудничеството му с фашистите големите оперни сцени в САЩ и Европа също се оказват затворени за Джили. През следващите няколко години той пее в Лисабон, Буенос Айрес, Йоханесбург. През 1954 г. се завръща в Италия, за да участва в последния си оперен спектакъл. На 22 август 1954 г. в Месина изпълнява в една вечер главните роли в „Палячо“ и „Селска чест“. Предприема заедно с дъщеря си, сопраното Рина Джили, прощално международно турне. Последният концерт от това турне е на 25 май 1955 г. във Вашингтон. Това е и последното появяване на Джили пред публика.

През своята кариера, продължила рекордните 41 години без прекъсване, Бениамино Джили е пял в 2249 оперни спектакъла, изпълнявайки 62 различни роли, оставил е около 400 известни днес звукозаписа, участвал е в около 20 игрални и документални филма. Съвременниците му го помнят като силно набожен човек. Дал е около 1000 благотворителни концерта, повечето организирани от различни католически дружества, към края на живота си участва в много концерти на църковна музика, а най-близкият му човек е бил неговият изповедник. Същевременно личният му живот не е бил твърде благочестив. Имал е три деца от първата си съпруга, три деца от втората си съпруга и според жълтата преса от онова време, поне още три деца от други жени.

Бениамино Джили без съмнение е лиричен тенор, но неговата изключителна техника му дава възможност без проблеми да се справи и с репертоар, който обикновено е запазен за по-„тежки“, драматични гласове. Гласът му има копринен тембър, оприличаван с аромат на мед, блестяща техника в средния регистър и съвършено пианисимо. Понякога е критикуван за прекомерно маниерничене – обичал е да включва в изпълненията си въздишки и стенания.

В България през 1984 г. е издадена автобиографичната книга на Джили „Спомени“[1].

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Бениамино, Джили. Спомени (Превел от итал. Светослав Колев). София, „Музика“, 1984. с. 303.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]