Били Холидей

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Били Холидей
Billie Holiday
американска певица
(Portrait of Billie Holiday and Mister, Downbeat, New York, N.Y., ca. Feb. 1947) (LOC) (5020400274) (cropped).jpg
Родена
Починала
17 юли 1959 г. (44 г.)
ПогребанаНю Йорк, САЩ

Етносафроамериканци
Религиякатолицизъм[1]
НаградиГрами за цялостен принос (1987)
Зала на славата на музикалните награди „Грами“ (1975)
Зала на славата на музикалните награди „Грами“ (1977)
Грами за цялостен принос (1986)
Зала на славата на музикалните награди „Грами“ (1988)
Зала на славата на музикалните награди „Грами“ (1999)
Зала на славата на музикалните награди „Грами“ (2004)
Зала на славата на музикалните награди „Грами“ (2009)
Музикална кариера
Стилджаз,[2][3] балада,[4][5][6] суинг,[7][8][9] блус
Инструментивокал
Направлениеджаз, суинг
Активност1933 – 1959
ЛейбълBrunswick
Vocalion
Okeh
Bluebird
Commodore
Кепитъл Рекърдс
Дека Рекърдс
Aladdin
Върв Рекърдс
Кълъмбия Рекърдс
MGM
Семейство
Съпругнеизвестна (25 август 1941 – 1947)

ПодписBillie Holiday signature.svg
Уебсайтbillieholiday.com
Били Холидей в Общомедия

Били Холидей (на английски: Billie Holiday), рожденно име Елианора Фейгън, е американска джаз певица, смятана за една от най-добрите изпълнителки на XX век. Известна е и с прозвището Лейди Дей (Lady Day).

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Родена е на 7 април 1915 година във Филаделфия като извънбрачно дете на деветнадесетгодишната афроамериканка Сади Фейгън и шестнадесетгодишния музикант Кларънс Холидей.[10] Родителите ѝ са от Балтимор, но майка ѝ е изгонена от дома си, след като забременява, и отива да роди във Филаделфия. През първите години от живота си Елианора е отглеждана в Балтимор от Марта Милър, свекърва на по-голямата сестра на майка ѝ, тъй като тя работи в железниците и често отсъства.[11]

Елианора често пропуска училище и на 5 януари 1925 година със съдебно решение е въдворена в католическо поправително училище, където е кръстена в католицизма, религия, която запазва до края на живота си. През октомври е върната на майка си, която отваря ресторант, в който работят и двете, и скоро Елианора спира да посещава училище.[12]

На 24 декември 1926 година майката на Елианора заварва съсед да се опитва да изнасили момичето. Елианора отново е изпратена за няколко седмици в поправителното училище като защитен свидетел по делото за изнасилване.[13] След това започва работа като чистачка в публичен дом и съседните жилища.[14][15] В края на 1928 година майка ѝ се премества в Харлем в Ню Йорк, последвана малко по-късно от Елианора. Там двете работят като проститутки,[16] но на 2 май 1929 година са арестувани, и Елианора остава в затвора до октомври.

Ранна музикална кариера[редактиране | редактиране на кода]

След освобождаването си Елианора започва да пее в харлемските нощни клубове, до 1931 година в екип със своя съсед саксофонист Кенет Холан.[17] От самото начало тя приема псевдонима Били Холидей – от името на актрисата Били Доув и фамилното име на вероятния си баща.[18][19] Постепенно си създава репутация на местната сцена и има участия в популярни места, като „Подс енд Джерис“ и „Харлем Алхамбра“. По това време тя влиза в контакт и с баща си, който свири в бенда на Флечър Хендерсън.[20]

В края на 1932 година Холидей заменя певицата Монет Мур в клуба „Кованс“. В началото на 1933 година продуцентът Джон Хамънд, който харесва пеенето на Мур, посещава клуба и за пръв път чува Били Холидей.[21] Той е силно впечатлен от стила ѝ, за който по-късно казва, че силно е повлиял на музикалния му вкус, тъй като за пръв път попаднал на „певица, която наистина пее като импровизиращ джаз гений“.[22] С негово съдействие през ноември 1933 година тя прави първите си записи с участието на кларинетиста Бени Гудман. Записва две песни – Your Mother's Son-In-Law и Riffin' the Scotch, като втората става първият ѝ хит.[23]

През 1935 година Били Холидей изпълнява второстепенна роля на жена, тормозена от любовника си, в късометражния музикален филм на Дюк Елингтън Symphony in Black, в който изпълнява и песента Saddest Tale.[23]

Търговски успех[редактиране | редактиране на кода]

С песента си Strange Fruit („странен плод“ – за тялото на убития, което виси от дървото), в която става дума за линчуването на негър, Били привлича вниманието на нюйоркските интелектуалци и скоро се сдобива с вярна публика сред тях. Към края на 1940-те е вече звезда. Типични за репертоара ѝ са меланхолични песни за несподелена любов. До 1959 г. записва с много от най-добрите джаз музиканти, включително и Луис Армстронг.

В началото на 1940-те започва да страда от наркозависимост и алкохолизъм. През 1947 г. влиза в затвора за притежание на наркотици. Здравето и гласът ѝ страдат, и концертите и записите ѝ губят от първоначалния си блясък.

Смърт[редактиране | редактиране на кода]

Били Холидей умира на 44-годишна възраст от цироза на черния дроб на 17 юли 1959 г. Погребана е в гробището „Сейнт Реймънд“ в Бронкс.

Студийни албуми[редактиране | редактиране на кода]

  • Billie Holiday Sings (1952)
  • An Evening with Billie Holiday (1952)
  • Billie Holiday (1954)
  • Music for Torching (1955)
  • Velvet Mood (1956)
  • Lady Sings the Blues (1956)
  • Body and Soul (1957)
  • Songs for Distingué Lovers (1957)
  • Stay with Me (1958)
  • All or Nothing at All (1958)
  • Lady in Satin (1958)
  • Last Recording (1959)

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б Tracy Fessenden: Religion Around Billie Holiday. Низ с името на автора: Steve Provizer. Дата на публикуване: 8 януари 2019 г.
  2. rateyourmusic.com.
  3. play.google.com.
  4. 8tracks.com.
  5. play.wimpmusic.com.
  6. www.deezer.com.
  7. www.independent.co.uk.
  8. www.cdbaby.com.
  9. www.fandango.com.
  10. O'Meally 1991.
  11. Nicholson 1995, с. 18 – 23.
  12. Nicholson 1995, с. 22 – 24.
  13. Nicholson 1995, с. 25.
  14. Nicholson 1995, с. 27.
  15. Eff, Elaine (2013). The Painted Screens of Baltimore: an Urban Folk Art Revealed. The University Press of Mississippi. p. 63. ISBN 1-61703-891-1.
  16. Nicholson 1995, с. 32.
  17. Nicholson 1995, с. 35 – 37.
  18. Holiday 2006, с. 13.
  19. Vail 1997, с. 32.
  20. Nicholson 1995, с. 35 – 39.
  21. Nicholson 1995, с. 39.
  22. Gourse 2000, с. 73.
  23. а б Nicholson 1995, с. 56.
Цитирани източници

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]