Балада
Баладата е поетическо лирико-епично произведение с фантастичен сюжет, обикновено от народните легенди и предания.[1] Спецификата на баладата се състои в прекрачване на установените социални и морални граници, което води до тайнствена намеса на външни, най-често – злокобни – сили. Класическата представа за баладата я свързва с пеене, често с музикален съпровод и танци.
Значения на термина
[редактиране | редактиране на кода]В националните езици съществуват различни значения на термина балада. Паралелно с това произведенията, които днес се смятат за балади, имат различни исторически корени. Освен като лирико-епично произведение с фантастичен сюжет със своите разновидности на народна и литературна балада, понятието притежава богати нюанси в европейските езици, включително.:
- В най-общ смисъл: съчетание от думи, предназначени за някаква мелодия, включително безсмислени стихове в съчетание с позната мелодия[2]
- Песен с повествователен характер. Първоначално такива са имали вокално-инструментален съпровод към някой танц[3]
- С уточненията шотландска балада, френска балада, насочващи към строгите характеристики на жанра в отделната национална традиция.[4]
- Баладичната опера – типично английска форма, съчетаваща драматичен диалог с музика и песни. Баладните строфи обикновено са редуващи се ямб тетраметър и ямб пентаметър, въпреки че това не е задължително.
- През втората половина на ХХ век в България терминът „балада“ приема значението на популярна песен с романтичен или сантиментален характер, най-често в бавно темпо. Практически всяко вокално или инструментално произведение с повествователен характер може да се окачестви като „балада“.[1]
Във всички употреби на понятието до днес продължава да се съдържа идеята за песен, изпълнявана пред широка публика.
Западноевропейски типове балади
[редактиране | редактиране на кода]Баладата се заражда през XIII в. в Южна Франция отначало като жанр на рицарската поезия.[5] На британска земя се появява към края на Средновековието, вероятно през XV в., когато менестрелите, чието социално положение и търсене рязко спадат, започват да предлагат на по-широка публика своето разказваческо изкуство, като използват народни песни, опиращи се върху симетрично изграден сюжет в опростени четиристишия.[2]
От XVIII в. започва събирането и издаването на народни балади. В епохата на Романтизма (кр. XVIII – XIX в.) жанрът се превръща в знак за уникално народно творчество, паметник на героичното минало[2] и отразител на народния дух. Редица автори популяризират баладата чрез свои преработки и оригинални творби: в Германия – Йохан Волфганг фон Гьоте („Горският цар“), Фридрих Шилер („Ръкавицата“), Лудвиг Уланд („Проклятието на певеца“), в Шотландия – Робърт Бърнс, в Англия – Самюъл Тейлър Колридж, в Русия – Василий Жуковски („Светлана“), Алексанър Сергеевич Пушкин („Песен за мъдрия Олег“), Михаил Лермонтов („Бородино“), в Полша – Адам Мицкевич (сбирката „Балади и романси“).[5]
Пръв пример за баладична опера е „Операта на просяка“ (1728) на Джон Гей, която е вдъхновила кабаретните опери от 20 век на Бертолт Брехт и Курт Вайл.
На Балканите
[редактиране | редактиране на кода]В творчеството на балканските народи се срещат множество сходни мотиви и образи. Това говори за древните корени на баладата на Балканския полуостров, както и за популярността на този род песни. Широко разпространен е мотивът „вградена невяста“, срещащ се в български, сръбски, румънски, гръцки балади. Той е вариант на общия мотив за вграждане на сянка – заздравяване на строеж чрез жертва. Засяга темата за постройка (мост, църква, манастир), която денем се гради, а нощем се руши по необясними причини. За да се свали прокобата, се действа според древно поверие – да се „вгради“ жив човек или неговата сянка в строежа. Вграждането обикновено се осъществява против волята на вградения, понякога дори без неговото знание. Вграденият човек (най-често любима или млада съпруга на някой от зидарите) умира скоро след неговото вграждане. Пример за българска балада, развиваща този мотив, е „Троица братя град градяха“. В румънския фолклор е широко позната легендата за Майстор Манол, в гръцкия – баладата „Мостът на Арта“.
Българските автори черпят, както от постиженията на европейските творци, така и от традицията на народните балади. Жанрът е престижен още през Възраждането. В него творят автори, като Найден Геров – „Стоян и Рада“, Райко Жинзифов – „Кървава кошуля“. След Освобождението на България и през ХХ в. баладата продължава да бъде популярен жанр (Иван Вазов – „Клепалото бие“, „Кулата“, „Легенди при Царевец“, Пенчо Славейков – „Чумави“, „Неразделни“, Кирил Христов – „Русалка“, Асен Разцветников – „Удавници“, Николай Хрелков – „Среднощна коситба“, Младен Исаев – „Балада за живата песен“).[5]
В българската традиция се говори, както за народни балади (фолклорни песни с фантастични мотиви), така и за авторски / литературни балади.[5] Често литературната балада развива мотиви и образи, почерпени от фолклора (напр. ранения, но неумиращ юнак/герой, дивите животни и самодивите в „Хаджи Димитър“ от Христо Ботев), или представлява авторска преработка на народна балада (напр. „Изворът на Белоногата“ от Петко Славейков или „Чумави“ от Пенчо Славейков).
Вижте също
[редактиране | редактиране на кода]- Джаз
- Минезингер
- Хала
- „Миорица“ - влашка и молдовска пасторална балада
- Куртоазия
- Момчил войвода
- Кабаре
- „Балада за Нараяма“ – японски игрален филм от 1983 г.
- Джоузеф Ритсън
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- 1 2 Балада. Речник на българския език. Институт за български език на БАН [онлайн издание].
- 1 2 3 Фаулър, Роджър. "Балада" // Речник на съвременните литературни термини. София: Наука и изкуство, 1993: 23–24.
- ↑ Cuddon, J. A. "Ballad" // Dictionary of Literary Terms and Literary History. Penguin Books, 1991: 77.
- ↑ Sławiński, Janusz. "Ballada", "Ballada francuska" // Głowiński, M. & T. Kostkiewiczowa & A. Okopień-Sławińska & J. Sławiński, eds. Słownik terminów literackich. ZNiO, 1976: 43–44.
- 1 2 3 4 Богданов, Иван. "Балада" // Енциклопедичен речник на литературните термини. София: Петър Берон, 1993: 51.
|
