Геноцид в Руанда

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Геноцид в Руанда
Част от Гражданската война в Руанда
Жертви на геноцида
Rwanda relief location map.jpg
-1.94° с. ш. 29.8708° и. д.
Местоположение в Руанда
МястоРуанда
Дата7 април – 15 юли 1994 г.
ЦелТутси и умерени Хуту
Тип на атакатагеноцид, масово убийство
Жертви206 000 – 800 000
Мотиврасизъм
Геноцид в Руанда в Общомедия

Геноцидът в Руанда е избиване на около 500 000 тутси и умерени хуту, извършено в по-голямата си част от 2 екстремистки бойни групи на хуту – Интерахамве и Импузамугамби, за период от 4 месеца от 6 април до средата на юли 1994 г. Много хора умират и в последвалите епидемии. Загиват и част от нападателите, а голям брой от тях емигрират за да избегнат наказание. Също така, в хода на преследванията емигрират и голям брой тутси. Руанда губи към 1/4 от населението си.

Събитията около геноцида в Руанда са знакови и с начина по който реагира останалият свят на тях. Въпреки сведенията, постъпили преди започването на убийствата, и отразяването от международните новинарски медии, показващо истинския мащаб на насилието, когато геноцидът се разгръща, практически всички страни от Стария свят отказват да се намесят. Обединените нации не упълномощават за действие навреме умиротворителните си сили в Руанда, за да предприемат действия за спиране на убийствата. Независимо от многобройните предупреждения преди и по време на конфликта от канадския генерал-лейтенант Ромео Далер, на умиротворителните сили на ООН в Руанда е забранено да стрелят, освен ако не се стреля по тях. В седмиците преди атаките ООН пренебрегва докладите за това, че отрядите на хуту трупат оръжия, и отхвърля плановете за превантивна забрана. Това бездействие става причина за тежки обвинения срещу отделни личности, определяли политиката преди и по време на конфликта, като Жак-Роже Бу-Бу и Бил Клинтън. Последният бил информиран ежедневно от най-близките си съветници и от посолството на САЩ в Руанда. По-късно той казва „Това е най-голямата грешка на моята администрация.“[1] Клинтън посещава Руанда няколко пъти, след като напуска президентския пост.

Геноцидът спира едва когато контролираното от тутси въстаническо движение в изгнание Руандийски патриотичен фронт, воден от Пол Кагаме, сваля правителството на хуту и завзема властта. Опитвайки се да избягат от отговорност, стотици хиляди хуту „геноцидери“ и техни съучастници бягат в Източен Заир (сега Демократична република Конго). Насилието и паметта за него продължават да вълнуват страната и региона. Първопричините както на Първата, така и Втората конгоанска война могат да се намерят в геноцида и той продължава да бъде отправна точка за Бурундийската гражданска война.

Предистория[редактиране | редактиране на кода]

Лагер на бежанци от Руанда (Източен Заир, 1994 г.)

Доколониална история[редактиране | редактиране на кода]

Туа са най-древните известни обитатели на Руанда. Около началото на 1. век на териториите на съвременна Руанда започват да се заселват племена от групата банту, известни като хуту и придобиват господстваща позиция в района до 14-15 век, когато там навлизат конкурентни племена от Източна Африка, наречени тутси, които основават свои държави, станали с времето мощни и добре организирани феодални кралства, главните от които - Руанда и Бурунди, в общи линии се припокриват по територии със земите на съвременните държави с тези имена. Точната дата на основаването на Кралство Руанда е различна в различните източници - някои я поставят много рано – в 1312 г., а други – едва в 1532 г. Повечето източници са единни по въпроса, че в началото на 15 век Кралство Руанда вече е съществувало. То се разраства след сливането на няколко племена в едно кралство, управлявано от един кралски клан, който се нарича абанигиня и също като родствения му кралски клан абееза е, според легендите, с божествен произход. Между тези два клана, съставени само от представители на тутси, редовно се извършвали смесени бракове и из средите на потомците им се излъчвали кралете, наречени мвами.

Постепенно жителите на страната се размесват помежду си и новосъздадените или реформирани племена вече се състоят, както от хуту, така и от тутси. Идентичността на даден човек се решавала предимно в по-малки родови групи, наречени „инзу“ и едва след това чрез по-голямата племенна група. Тези родови групи били обикновено съставени изключително от хуту, или тутси и дължали идентичността си на наследяване по бащина линия. Под традиционните за племенните общности имена хуту и тутси, започнали да се разбират определени професионални и социални прослойки, а самите групи да прерастват в касти и класи. В хода на тези процеси, влиянието на хуту се засилива и из техните редици започват да се подбират и вождове с високи позиции, макар сравнени с тутси, те масово да обедняват и все повече да изпадат в различни феодални зависимости (основно към вождове, произлизащи от средите на тутси), известни като "отношения на покровителство", а именно „умухето“, „убухаке“ и „убуреетуа“.

Първото - „умухето“ се осъществява като "добитъчно крепостничество". Ролята на покровители вземат относително заможни и могъщи вождове-тутси и управляваните от тях родове групи, упражнявайки го над по-слаби родове групи тутси или над родови групи - хуту. Отплатата включва периодичен подарък от добитък и това прави възможни участници в това отношение само групи, които трайно разполагат с достатъчно количество добитък. Резултатът е сплотяване на имотните прослойки.

Вторият тип отношение - „убухаке“ - е споразумение с по-тесен обхват - покровителство осъществявано от страна на богат собственик (обикновено - тутси) на добитък над относително беден индивид. То се осъществява чрез материалното подпомагане на покровителствания (дава му се "в заем" добитък), за което той отвръща на покровителя си с някакъв вид политическа или обществена подкрепа. Високите изискванията към покровителстваните преминават в експлоатация.

Третият тип отношения на покровителство - „убуреетуа“ - засилва феодализацията на руандийското общество, в резултат от поредица реформи с цел централизация на властта. Земята е поставена на разпореждане на краля, който я разпределя между вождовете по свое усмотрение, заменяйки с това обичайното наследяване в родовите групи. Вождовете от своя страна започват да променят взаимоотношенията си с владетеля, тъй като той придобива правото да назначава такива, която практика идва да замени по-старата на наследяване на титлите. Кралят и неговите приближени и фаворити заемат положението на основни покровители.

Преди 19. век сред руандийците господствало мнението, че тутси са много по-талантливи във военно отношение, а хуту притежават свръхестествени сили - това дълго време изравнявало влиянието на техните вождове и дори до 18. век тези на хуту, измежду които се излъчвали съветниците на мвами, наречени абииру и различни други административни служители, както и военни с относително нисък ранг, имали известен превес, но след това надмощие получили вождовете на тутси, измежду които се набирали висшестоящите военните вождове. Това било свързано и с промяна на религиозните нагласи - по времето на владетеля-реформатор мвами Руджугира (18. век) силно влияние започнала да придобива местна религиозна група практикуваща обладателен култ, сходен с вуду, чийто възход повлиял на репутацията на вождовете хуту. Постепенно позициите на хуту в обществото отслабват съвсем, вследствие предпочитанието оказвано на тутси при избора на вождове в отношението убуреетуа, Последните изискват ръчен труд като заплащане за правото на хуту да обитават земята и с времето хуту са принизени до положение сходно с това на европейските крепостници. Централизацията проведена от мвами Руабугири между 1860 и 1895 г. поставя Руанда изцяло във властта на тутси.

Другата основна модернизация, която е извършена в Руанда през периода, е експанзионистичната природа на държавата, променена предимно заради властта на военните. Мвами Руджугира (1756 – 1765) способствал за тази експанзия. Поради това, че военната служба изтегляла хората от техните племена и райони, тя донякъде компенсирала обществената поляризация в останалата част на страната. Въпреки че по времето на Руджугира хуту можели да заемат само административни постове, те все пак имали възможност да се интегрират в по-широко руандийско общество и в края на 19 век на хуту било позволено да заемат всякакви военни служби.

В началото основната работа на хуту във войската била пастирство. То се извършвало от целия род, не само мъжете, и свързвало всички миняруанда (руандийци) с държавата. Родовият водач ставал военен командир на пастирската група и по този начин се преобразувал в двойна власт – родова и държавна. Това намалило също влиянието на родовата група и засилило мощта на държавата над хората. Войската била бележит успех на интегрираното руандийско общество и най-егалитарната структура в Кралство Руанда.

Административната структура извън войската въобще не била толкова интегрирана. Когато Руабугири централизирал властта, той поставил цялата страна под контрола на мвами, който получил максимална власт. Но тази власт през по-голямата част от времето била власт само на думи. Централизацията начело с мвами определено не е толкова авторитарна, колкото колониалната структура. Все пак мвами имал много повече власт отпреди. Руабугири разделил държавата на четири нива – кралство, провинция, окръг и хълм. Кралството било управлявано от мвами, който винаги бил тутси от клановете Абанигинга или Абееза. Позицията на мвами се смятала за свещена, защото първият мвами бил потомък на божия син.

Следващото ниво, провинцията, се управлявала от вожд. Главната му работа била да набира войници за активната армия, която не само нападала съседни народи, но и пазела границите и хълмовете от нашественици. Провинциалният вожд бил винаги тутси. На ниво окръг имало два вожда. Единият бил вожд на собствеността върху земята. Той отговарял за земеделието и събирал всички налози в труд и продукти от земеделието. Вторият бил вожд на пасищата, който контролирал пасищата и всички налози, които идвали от отглеждане на добитък. Въпреки че повечето от тях били също тутси, много от вождовете по земеделието били хуту, тъй като земеделието било традиционно занимание за хуту.

Накрая, имало вожд на хълма. Това може да се сравни със селски старейшина в други общества. Но ако погледнем топографията на Руанда, тези села често били на хълмовете. Хълмовите вождове, както по-горе беше споменато, се назначавали от мвами или някой по-висок вожд и, въпреки че можели да бъдат хуту или тутси, повечето били тутси.

Царуването на Руабугири било важна промяна в руандийското обществено-политическо движение. Давайки на хуту власт във войската и администрацията, той им отнемал все повече обществени и политически права. Управлението му било важно и заради експанзията, която довело, и това, което тя щяла да означава за Руанда. С разширяването на държавата и влизането на нови хора под чадъра ѝ, Рувабугири не преценил какви етнически групи се асимилират в руандийското общество. Всички нови покорени народи били просто „хуту“. Наименованието „хуту“ започнало да се свързва с потиснатата класа и така станало „трансетническа“ идентичност. Тази идентичност помогнала да изкристализира идеята, че „хуту“ и „тутси“ са обществено-икономически, а не етнически групи.

Но обществената мобилност била все още възможна, дори и в силно централизираната държава, изградена от Руабугири. Човек можел да „куихутура“ или „да се отърве от хутувството“ чрез натрупване на богатство и добитък и издигане в йерархията. Човек можел и да „гукупира“ или да изгуби обществено положение и богатство, ставайки по този начин хуту. И двата процеса продължавали няколко поколения, но са били възможни. Тази възможност да се смени идентичността на човек чрез неговите действия подкрепя теорията, че „хуту“ и „тутси“ са били управлявани по-малко от социо-биологията, от колкото от класата и политическото влияние.

Напреженията достигат връх след смъртта на Руабугири. Започва диспут за наследяването на трона между родовете Абанигиня и Абеза. Избухва борба за надмощие, противопоставяща тутси-елита и останалите тутси срещу новопокорените хуту. Борбата завършва с преврат в полза на Абеза с посвещаването на Руцунсу като нов Мвами, но в своя гняв бунтовниците убиват много водачи на Абанигиня и поставят вождове от Абеза на тяхно място. Това всъщност е по-малко етническа борба между хуту и тутси, отколкото действия, демонстриращи недоволството на новопокорените народи, включващи дотогава автономните бакига в северната част на кралството. Накратко, превратът демонстрира нещастието на потиснатите низши класи на хуту под висшите класи на тутси.

Това, което е важно да се разбере от този раздел, е че идентичността в доколониална Руанда не зависи толкова от етноса, колкото от политическата и икономическа власт. Всички говорещи киняруанда живеят в една и съща културна общност, но не в една и съща политическа или икономическа общност, а тези, които живеят извън кралството биха могли адекватно да бъдат наречени диаспора.

По това време обаче политическата поляризация все още не е неизбежна, тъй като хуту населението нараства по брой и сила, за което свидетелства превратът. „Историята на държавата е тази, която накрая прави от хуту и тутси двуполюсни политически идентичности“.[1] Тази история, съсредоточаваща се върху централизацията на държавата и социалните процеси, особено върху промените на отношенията патрон-клиент, е тази, която има основното влияние. Събитието, което би имало най-голяма влияние, обаче, е доброволното отстъпване на властта на Германия през 1890 г.

Колониална история[редактиране | редактиране на кода]

От практическа гледна точка германците имат много малко влияние в Руанда и Бурунди, освен да държат управляващите тутси на власт. Тяхното внимание се съсредоточава много повече върху Танганайка и Югозападна Африка, днешните Танзания и Намибия. Влиятелната колониална политика започва след Първата световна война, когато, като територия, намираща се под опеката на Обществото на народите, Кралство Руанда става белгийски протекторат.

Хронология на събитията 1994 г.[редактиране | редактиране на кода]

  • 6 април – с ракета е свален самолетът, на който лети президентът на Руанда Жювенал Хабяримана (заедно с него загива и президентът на Бурунди). Появява се слух, че поръчителите са тутси. Това разрушава крехкото равновесие между общностите. Военни хуту взимат властта. Министър-председателката Агате Увилингийимана е убита на следващия ден, 7 април. Проправителственото радио (РТЛМ – Radio Television Libre des Mille Collines) нажежава обстановката с призиви за убийството на тутси. В организирането на кампания за масови убийства са въвлечени и обикновени граждани. Много тутси са убити от своите съседи. За оръжие най-често е използвано хладно оръжие (мачете). Най-жестоките сцени се разиграват в местата за временна концентрация на бежанци в училища и църкви.
  • 11 април – избити са 2000 тутси, настанени в училище Дон Боско (Кигали) след евакуацията на белгийските миротворци.
  • 21 април – Международният Червен кръст съобщава за вероятно избити стотици хиляди цивилни.
  • 22 април – изклани 5000 тутси в манастира Сова.
  • САЩ не се намесват в конфликта, опасявайки се от повторение на събитията от 1993 г. в Сомалия.
  • 4 юли – отряди на Руандийския патриотичен фронт влизат в столицата. 2 милиона хуту, опасявайки се от разплата за геноцида, напускат страната.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ((en)) Campus Progress National Student Conference Swarthmore College Keynote Address Архив на оригинала от 2006-03-16 в Wayback Machine.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Mamdani, Mahmood. Victims Become Killers: Colonialism, Nativism, and the Genocide in Rwanda. Princeton University Press. Princeton, NJ. 08540. 2002. pg. 74)