Дванадесетте стола
| Дванадесетте стола | |
|---|---|
| Двенадцать стульев | |
 |
|
| Автор | Иля Илф и Евгений Петров |
| Създаване |
|
| Първо издание | 1928 г. |
| Оригинален език | руски |
| Вид | роман |
| Следваща | „Златният телец“ (1931) |
|
|
|
| Преводач | Димитър Загоров |
| Начало | „В уездном городе N было так много парикмахерских заведений и бюро похоронных процессий, что, казалось, жители города рождаются лишь затем, чтобы побриться, остричься, освежить голову вежеталем и сразу же умереть.“ |
| Край | „Великолепное осеннее утро скатилось с мокрых крыш на улицы Москвы. Город двинулся в будничный свой поход.“ |
| Дванадесетте стола в Общомедия | |
”Дванадесетте стола“ (на руски: „Двенадцать стульев“) е роман на Иля Илф и Евгений Петров, написан през 1928 г. Негово своеобразно продължение е „Златният телец“ (1931). На български романът е преведен от Димитър Загоров.
Персонажи[редактиране | редактиране на кода]
Главни герои
- Остап Бендер – великият комбинатор;
- Иполит Воробянинов (Иполит Матвеевич Воробянинов, Киса) – „предводител на дворянството“, „отец“ (баща) на руската демокрация;
Ярка личност
- Отец Фьодор – свещеник, главният конкурент.
Епизодични персонажи
- Людоедката Елочка (за разговор ѝ стигат тридесет думи)
- Никифор Ляпис-Трубецки (автор на Гаврилиадата)
- Членове на клуб „Съюз на меча и ралото“: Виктор Михайлович Полесов (гениален шлосер-интелигент), Кислярски (артелчик на „Московские баранки“), Елена Станиславовна Боур (бивша красавица-прокурорша), Дядев (собственик на „Бързоопак“), Максим Петрович Чарушников (бивш председател на градския съвет, а сега по невероятен начин превърнал се в съветски работник)
- Мадам Грицацуева (вдовица на инвалид от империалистическата война, съпруга на Остап Бендер)
Сюжет[редактиране | редактиране на кода]
През целия роман двойката Остап Бендер и Киса Воробянинов търси съкровищата на тъщата, мадам Петухова – диаманти, скрити в един от 12-те стола от изящна гарнитура на майстор Гамбс. Мадам Петухова ги е скрила, опасявайки се от обиск, но не искала да го каже на зет си – Иполит Матвеич, защото той бил пройдоха и вече е изхарчил зестрата на жена си. Едва когато идва смъртният ѝ час, тя му споделя тайната си, но това подслушва изповедникът Отец Фьодор. Иполит Матвеич се втурва да търси диамантите, но тъй като авантюристичните му наклонности са слабички (както и организационните), той се доверява на младеж, носещ моряшко шалче (но нямащ чорапи) и назоваващ се Остап Бендер. Всички се завъртат във водовъртежа на търсене, неудачи, опити и вълнуващи авантюри.
Издания на български език[редактиране | редактиране на кода]
Първото издание на романа в България е през 1937 г. През 1983 г. издателство на Отечествения фронт преиздава творбата.
Екранизации[редактиране | редактиране на кода]
- Първият филм по мотиви от романа, произведен през 1933 г.: „Dwanaście krzeseł“ (полска версия) или „Dvanáct křesel“ (чешка версия).
- В Германия през 1938 г. е излъчен филмът „Тринадесетте стола“. Сюжетът обаче се развива в Австрия, героите са с други имена.
- Американската екранизация на Мел Брукс под името The Twelve Chairs излиза през 1970 г. – година по-рано от съветската екранизация.
- През 1971 г. излиза филмът „12-те стола“, режисиран от Леонид Гайдай.
- През 1976 г. излиза още една екранизация – „12-те стола“, сериен филм-мюзикъл на Марк Захаров. В главната роля е Андрей Миронов.
- През 2004 г. се появява още един филм-музикална комедия: „Дванадесетте стола“ по музика на М. Дунаевски.
- По данни от IMDb[1] по романа са направени още следните филми: 12 + 1 (1969)[2], Doce sillas, Las (1962)[3], Treze Cadeiras (1957)[4], Sju svarta be-hå (1954)[5], It's in the Bag! (1945)[6]
Забележки[редактиране | редактиране на кода]
Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]
- „Дванадесетте стола“ на сайта
„Моята библиотека“
