Ернах
| Ернах | |
| хунски владетел | |
| Роден | |
|---|---|
| Починал | ок. 490
|
| Семейство | |
| Баща | Атила |
| Братя/сестри | Денгизих Елак |
Ернах, Ернак или Хернак (гръцки: Ήρνάχ „Hernach“) е владетел на хуните, третият, най-малък син на Атила († 453). В своето описание Приск Панийски препредава прорицание, според което родът на Атила ще залезе и Ернак ще е единствената надежда за възраждането му.
След смъртта на Елак, наследникът на Атила, през 454, държавата на хуните е разделена на две части от по-малките му братя Денгизих и Ернах, като Ернах управлява земите на изток от Малка Скития (днешна Добруджа). Не е сигурно къде е бил центърът на държавата на Ернах, като една от основните хипотези е свързана с хунския некропол при Новогригориевка, на левия бряг на Днепър. През 466 Ернах отказва помощ на брат си във войната му срещу Източната Римска империя. През 468 Денгизих е убит и се предполага, че Ернах завладява неговите земи северно от Дунав. Той поддържа мирни отношения с Империята до предполагаемата си смърт около 490.[1]
Съществува хипотеза, според която споменатите в „Именник на българските ханове“ легендарни князе Авитохол и Ирник трябва да с идентифицират с историческите личности Атила и Ернах. Според Васил Златарски подобно предположение е несъстоятелно[2], но то се приема от други историци.[3][4]
Според Прокопий утигурския хан Сандилх, Ернак имал двама сина:
- „...единият се казвал Утигур, а другият Кутригур. След смъртта на баща им те си разделили властта и дали имената си на управляваните от тях племена, така че дори и днес някои от тях се наричат утигури, а други – кутригури.“[5]
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Рашев, Рашо. Прабългарите през V-VII век. Трето издание. София, Орбел, 2005. ISBN 954-496-073-2. с. 31 – 32.
- ↑ Златарски, Васил. История на Българската държава през Средните векове, т.1, ч.1. Второ фототипно издание. София, Академично издателство „Марин Дринов“, 1994, [1918]. ISBN 954-430-298-0. с. 79 – 80.
- ↑ A history of the First Bulgarian Empire, Steven Runciman.
- ↑ Рашев, Рашо. Прабългарите през V-VII век. Трето издание. София, Орбел, 2005. ISBN 954-496-073-2. с. 30.
- ↑ Priscus. Excerpta de legationibus. Ed. S. de Boor. Berolini, 1903, p. 586
Литература[редактиране | редактиране на кода]
- Timo Stickler: Die Hunnen. C.H. Beck, München 2007, S. 104 – 106.
- Katalin Escher, Iaroslav Lebedynsky, Le dossier Attila, Errance, 2007
|
