Йоханес Шулц

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Jump to navigation Jump to search
Йоханес Шулц
Johannes Heinrich Schultz
немски психиатър и психотерапевт
Роден
Починал
Националност Флаг на Германия Германия
Медицина
Област Психиатрия
Образование Гьотингенски университет

Йоханес Хайнрих Шулц (на немски: Johannes Heinrich Schultz) е немски психиатър и независим психотерапевт. Става световноизвестен с развиването на система за самохипноза, наречена автогенен тренинг.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 20 юни 1884 година в Гьотинген, Германия. Учи медицина в Лозана, Гьотинген (където среща Карл Ясперс) и Бреслау. Получава доктората си от Гьотингенския университет през 1907 г. След като получава медицинския си лиценз през 1908, практикува в поликлиниката на Медицинската университетска клика в Гьотинген до 1911. След това работи в Института Пол Ерлих във Франкфурт, психиатрия в Кемниц и накрая в психиатричната университетска клиника в Йена под ръководството на Ото Бинсвангер, където се хабилитира през 1915 г.

По време на Първата световна война е директор на саниториум в Белгия. През 1919 става професор по психиатрия и невропатология в Йена. През 1920 става главен лекар и научен ръководител в санаториума на д-р Хайнрих Ламан „Вайсер Хирш“ в Дрезден. През 1924 се установява като психиатър в Берлин.

От 1933 Шулц пише наръчник за взаимоотношения.[1] Там разпространява идеята за „изтребване“ на инвалидизираните хора („Действие T4“)[2] и преследването на хомосексуалните мъже и тези дейности са част от активността му в Института Гьоринг. Шулц вярва, че хомосексуалността е наследствена и лечима. От една страна института се опитва да лекува хомосексуалистите,[3] докато от друга Шулц води комисия, която принуждава тези заподозрени в сексуален акт с проститутки да декларират, че са хомосексуални. „Виновните“ са транспортирани в концентрационни лагери.[4]

През 1956 година става редактор на журнал „Psychotherapie“, а през 1959 основава Германско общество за медицинска хипноза (Deutschen Gesellschaft für ärztliche Hypnose).

Неговите най-главни постижения са развиването на автогенни тренинг, което се базира на изследвания на хипнозата и експерименти със самия него. Първата публикация по темата е през 1926 като „упражнения за автогенния орган“, а получава сегашното си име през 1928. Програмата използва ежедневно практикуване на сесии, включващи представи, които са изградени, за да помогнат на практикуващия да постигне дълбока релаксация.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

First edition of „Das Autogene Training (konzentrative Selbstentspannung)“ (1932)
First edition of „Neurose Lebensnot ärztliche Pflicht“ (1936)
  • (1915) „Neue Wege und Ziele der Psychotherapie“ Ther. Monatshefte 29, pp. 443 – 450 (habilitation thesis).
  • (1919) „Die seelische Krankenbehandlung (Psychotherapie).“ Ein Grundriß für Fach- und Allgemeinpraxis. Jena: Fischer, seven editions. Stuttgart: Thieme, 1958.
  • (1921) „Psychoanalyse und ihre Kritik.“ In: Adam, C. (ed.): Die Psychologie und ihre Bedeutung für die ärztliche Praxis. Eight editions. Jena: Fischer.
  • (1925) „Schicksalsstunde der Psychotherapie.“ In: Moll, Albert (ed.): Abh. Gebiet. Psychother. med. Psychol. 1.
  • (1927) „Die Einigungsbestrebungen in der Psychotherapie.“ In: Eliasberg, Wladimir (ed.): Bericht über den I. Allgemeinen Kongreß für Psychotherapie in Baden-Baden. 17.-19. April 1926. Halle: Carl Marhold Verlagsbuchhandlung, pp. 241 – 252.
  • (1932) „Das Autogene Training (konzentrative Selbstentspannung).“ Versuch einer klinisch-praktischen Darstellung. Leipzig: Thieme, many editions.
  • (1935) „Hypnose-Technik.“ Praktische Anleitung zum Hypnotisieren für Ärzte. Jena: Fischer.
  • (1935) Ubungsheft fur das Autogene Training (konzentrative Selbstentspannung). Leipzig: Thieme, many editions.
  • (1936) „Neurose Lebensnot ärztliche Pflicht.“ Klinische Vorlesungen über Psychotherapie für Ärzte und Studierende. Leipzig: Thieme.
  • (1940) „Geschlecht – Liebe – Ehe.“ Die Grundtatsachen des Liebes- und Geschlechtslebens in ihrer Bedeutung für Einzel- und Volksdasein. Munich: Reinhardt, seven editions.
  • (1951) Bionome Psychotherapie. Stuttgart: Thiema.
  • (1952) „Organstörungen und Perversionen im Liebesleben.“ Bedeutung, Entstehung, Behandlung, Verhütung. Munich: Reinhardt.
  • (1952) „Psychotherapie.“ Leben und Werk großer Ärzte. Stuttgart: Hippokrates.
  • (1955) „Grundfragen der Neurosenlehre.“ Aufbau und Sinn-Bild. Propädeutik einer medizinischen Psychologie. Stuttgart: Thieme.
  • (1964) Lebensbilderbuch eines Nervenarztes – Jahrzehnte in Dankbarkeit. Stuttgart: Thieme, second edition 1971.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. u.a. Geschlecht–Liebe–Ehe. Ernst Reinhardt, München 1940.
  2. Dagmar Herzog: Sex After Fascism. Memory and Morality in Twentieth-Century Germany. Princeton University Press 2005, ISBN 0-691-11702-0, S. 35; Geoffrey Cocks: Psychotherapy in the Third Reich. The Göring Institute. Transaction 1997, ISBN 1-56000-904-7, S. 235.
  3. James E. Goggin, Eileen Brockman Goggin: Death of a „Jewish Science“. Psychoanalysis in the Third Reich. Purdue University Press 2001, ISBN 1-55753-193-5, S. 120; Florence Tamagne: A history of homosexuality in Europe. Algora 2006, ISBN 0-87586-356-6, S. 385.
  4. Angelika Hager, Sebastian Hofer: Sex unterm Hakenkreuz. Das Lustverständnis der Nationalsozialisten in der Wissenschaft. In: Profil 22/08.
  • Udo Busso Künzel, „Ich bin ganz ruhig“: Psychoanalyse und Politik in den Publikationen des Begründers des Autogenen Trainings, Johannes Heinrich Schultz, Frankfurt am Main, Univ., Diss., 1998
  • Christian Meurer: Wunderwaffe Witzkanone. Heldentum von Heß bis Hendrix. Oktober-Verlag, Münster 2006, ISBN 978-3-938568-01-9 (includes biographical essay on Schultz)
  • Eberhard J. Wormer. „Schultz, Johannes.“ Neue deutsche Biographie / herausgegeben von der Historischen Kommission bei der Bayerischen Akademie der Wissenschaften. Vol. 23. Berlin: Duncker & Humblot, Berlin 2007, p. 700f.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]