Лондонски университет

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето

Лондонски университет
University of London
Universitas Londiniensis
Senate House UoL.jpg
Основаване 1836 г.
Канцлер Принцеса Ан
Студенти 161 270
Местоположение Лондон, Великобритания
Цветове синьо, бяло, червено
Уебсайт www.london.ac.uk
Лондонски университет в Общомедия

Лондонският университет, базиран предимно в Лондон, Англия, е един от най-големите университети, съставен от 31 филиала: 19 самостоятелни университетски институции и 12 изследователски институции. Това прави Лондонския университет най-големия университет в Обединеното кралство по брой на студенти в редовно обучение със 135 090 собствени студенти и още над 45 000 по международните програми на университета.

История[редактиране | редактиране на кода]

Лондонският университет получава кралски статут през 1836 г. от крал Уилям IV
Лондонският университет, нарисуван от Томас Шепърд през 1827/28 г.
Сградата на университетската администрация от 1870 до 1899 г.

Основан през 1836 г., университетът първоначално се състои само от 2 колежа: Лондонски университетски колеж и Кингс Колидж, който приема само членове на Англиканската църква. И двата колежа са създадени преди Лондонския университет, който първоначално служи единствено като изпитен център на съставляващите го колежи.

През 1858 г. университетът разширява ролята си, ставайки първия университет в страната, който предлага международни програми на кандидати извън колежите. За тази цел бива построен нов ректорат в Бърлингтън Гардънс, който осигурява изпитни зали и офиси. През 1878 университетът става първи по рода си по още един критерий: това е първият университет, който приема жени наравно с мъже. Четири жени получават бакалавърска степен през 1880, а други две – през 1881 г.

През 1898 г., в отговор на критиките, че университетите служат предимно за провеждане на изпити, университет се реформира като поема отговорността да следи съдържанието на курсовете и академичните стандарти в самите институции. Това наблюдение се осъществява посредством новосформирани централизирани факултети, а двата колежа стават съставни части на Лондонския университет. Важен елемент на новата централизация на университета е фактът, че цялото имущество на Лондонския университетски колеж става собственост на Лондонския университет. Това значително разширяване на ролята на университета означава, че той отново се нуждае от по-голямо пространство. Така сградата в Бърлингтън Гардънс е освободена през 1899 г. Малко след това университетът преминава през период на бързо разширяване.

Бедфорд Колидж, Ройъл Холоуей и Лондонското училище по икономика, се обединяват през 1900 г. Реджънтс Парк Колидж, който става филиал през 1841, се превръща в официалното богословско училище на университета през 1901 г. Голдсмитс Колидж се присъединява през 1904. Империал Колидж се основава през 1907, колежът „Куийн Мери“ се присъединява през 1915, Училището по ориенталски и африкански науки е основано през 1916, а „Бъркбек“ се присъединява през 1920 г. Това бързо разширяване означава отново липса на достатъчно пространство, което довежда до поредното преместване на университета. Голям терен в Блумсбъри в близост до Британския музей е придобит от херцога на Бедфорд, а Чарлз Холдън е определен за архитект с инструкциите да създаде сграда, която „да не предполага отминаваща мода, неподходяща за сгради, които ще приютяват такава постоянна институция, каквато е един университет“. Тази необичайна инструкция най-вероятно е вдъхновена от факта, че Уилям Бевъридж, който току-що е станал директор на Лондонското училище по икономика, возейки се в такси, моли шофьора да го закара до Лондонския университет и получава следния отговор: „О-о, имате предвид мястото в близост до Кралското училище по ръкоделие“. Тогава Холдън проектира Сенът Хаус, която е главна сграда на университета, а по времето, когато е построена, е втората по големина сграда в Лондон.

По време на Втората световна война колежите на университета (с изключение на „Бъркбек“), заедно с техните студенти, напускат Лондон и отиват на по-безопасни места в Обединеното кралство. Сградата на Сенът Хаус се използва от Министерството на информацията, като покривът ѝ служи за място за наблюдение. Въпреки че сградата е ударена неколкократно от бомби, тя излиза от войната сравнително невредима; слуховете по онова време гласят, че сградата не е пострадала сериозно, защото Адолф Хитлер възнамерявал да я използва за своя щабквартира в Лондон.

Втората половина на 20 век е белязана от по-малко събития. През 1948 г. е открито университетското издателство „Атлон Прес“, продадено през 1979 г. Периодът след Втората световна война се характеризира предимно с разширение и консолидация в самия университет. Въпреки това, някои от по-големите колежи от време на време излагат възможността да се отделят от университета.

На 9 декември 2005 г., Империал Колидж става първият колеж, който взима официално решение да напусне университета. Започват преговори за отделяне от университета по време за честванията по случай 100-годишнината си. На 5 октомври 2006, Лондонският университет приема официалната молба за отделяне. Империал Колидж става напълно независим на 9 юли 2007 г.

Местоположение[редактиране | редактиране на кода]

Сенът Хаус
Сенът Хаус

Лондонският университет заема значителна част от централен Лондон със своите 180 сгради в Блумсбъри. Някои от колежите на университета също са разположени тук. В кампуса Блумсбъри се намират 8 общежития и Сенът Хаус, където официално се помещават канцлерът на университета, библиотеката, а преди и Училището по славянски и източноевропейски науки, което сега е в друга сграда.

Университетът има и много площади, включително площадите Гордън, Тависток, Торингтън и Уобърн.

Има няколко сгради извън Блумсбъри, извън Лондон, дори и извън Обединеното кралство. Лондонският университет в Париж предлага бакалавърски и магистърски програми по френски и исторически науки.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]