Лучано Берио

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Лучано Берио
Luciano Berio
италиански композитор
Luciano Berio.jpg
Роден
Починал
27 май 2003 г. (77 г.)
Рим, Италия

Религияатеизъм
НационалностFlag of Italy.svg Италия
Учил вМиланска консерватория
Работил вкомпозитор, диригент, пианист
НаградиУолф награди за изкуства (1991)
Музикална кариера
Стилопера
Инструментипиано
Активностот 1947 г.
ЛейбълДойче Грамофон
Участник вЕвропейска академия на науките и изкуствата
Американска академия за изкуство и наука
Семейство
БащаЕрнесто Берио
СъпругаКати Берберян
Сюзан Ояма
Талия Пекър
Деца2 дъщери и 3 сина

Уебсайтwww.lucianoberio.org
Лучано Берио в Общомедия

Лучано Берио (на италиански: Luciano Berio) е италиански композитор, известен с експерименталната си електронна музика (особено с написаната през 1968 г. „Симфония за гласове и оркестър“).

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден в семейство на музиканти. Първите си уроци по пиано получава от баща си и дядо си, които са органисти. По време на Втората световна война отива на фронта, където е ранен в ръката още на първия ден. След войната следва в Миланската консерватория при Джулио Чезаре Парибени, Джорджо Федерико Гедини и Карло Мария Джулини (дирижиране). Травмата на ръката му го притеснява, докато свири на пиано, и той посвещава все повече време на композицията. През 1947 г. е публикувана първата му творба – сюита за пиано. По това време Берио изкарва прехраната си, като акомпанира във вокалните класове на консерваторията, където се запознава с първата си съпруга, американското сопрано Кати Берберян.

През 1951 г. заминава за САЩ, където учи в Tanglewood Music Center при Луиджи Далапикола, който събужда интереса му към додекафонията. От 1954 до 1959 г. посещава курсове по нова музика в Дармщат, където се запознава с Пиер Булез, Карлхайнц Щокхаузен, Дьорд Лигети и други водещи композитори на авангарда. Посвещавайки се на електронната музика, през 1955 г. основава експерименталното Студио по музикална фонология (на италиански: Studio di Fonologia Musicale). В студиото са канени известни композитори, сред които и Джон Кейдж. Започва да издава и списание за електронната музика в Италия – Incontri Musicali. През 1966 г. печели италианската награда за творбата си Laborintus II. През 1968 г. в истински триумф се превръща първото изпълнение на Симфония, която по-късно е сочена като най-известната творба на композитора. Написана е за осем гласа и оркестър за 125-ата годишнина на Нюйоркската филхармония и е посветена на Ленард Бърнстейн. Премиерата е осъществена от Нюйоркската филхармония и The Swingle Singers под палката на самия автор. От 1965 до 1972 г. той е професор по композиция и член-основател на New Music Ensemble в Джулиард в Ню Йорк.

През 1972 г. отново се завръща в Италия. От 1974 до 1980 г. е директор на отдела за електроакустична музика в IRCAM в Париж. През 1987 г. основава във Флоренция Tempo Reale, център, подобен на IRCAM. От 1994 г. до 2000 г. той е гостуващ композитор (на английски: distinguished composer in residence) в Харвардския университет.

Лучано Берио умира през 2003 г. в болница в Рим.

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

Сценични творби[редактиране | редактиране на кода]

  • Opera (1970, преработка 1977)
  • La vera storia (1982)
  • Un re in ascolto (1984)
  • Vor, während, nach Zaide (1995; прелюд, интерлюд и завършек на оперен фрагмент от Моцарт)
  • Outis (1996)
  • Cronaca del luogo (1999)
  • Turandot (2001; завършек на операта на Джакомо Пучини)

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]