Франсоа Анри дьо Монтморанси-Бутевил, херцог дьо Люксамбур

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Люксамбур)
Направо към навигацията Направо към търсенето
Франсоа-Анри дьо Люксамбур
френски офицер
Франсоа-Анри дьо Люксамбур 
Роден: 8 януари 1628 г.
Починал: 15 януари 1695 г. (67 г.)

Франсоа Анри дьо Монтморанси-Бутевил, херцог дьо Люксамбур (на френски: François Henri de Montmorency-Bouteville, duc de Luxembourg) 8 януари 1628 – 4 януари 1695 г. – маршал и пер на Франция, обединител на два велики рода: Монтморанси и имперския род Люксембург (на френски произнасян Люксамбур). Той е считан за наследник на своя браговчед Великия Конде като ключов военачалник на Луи ХІV. Участва в Холандската (1672 – 1678) и Деветгодишната война (1688 – 1697).

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Люксамбур е роден в Париж шест месеца след екзекуцията на баща му за участие в дуел и убийството на неговия противник. [1]Подобна съдба има и негов братовчед, управител на Лангедок, заради държавна измяна. Отгледан е от леля си, заедно с нейния собствен син, бъдещия принц дьо Конде. От ранно детство малкият Франсоа боготвори братовчед си. "По нрав херцог дьо Люксамбур напомнял малко на Конде, чийто ученик бил: пламенен гений, бързина при действие, зорък поглед, ученолюбив дух, макар и щедър и непостоянен..." - пише за него Волтер.[2] По-късно той следва Конде в неговата борба срещу кардинал Мазарини (т. нар. Фронда) и в изгнаничеството му при испанците от 1652 до 1659 г. Заедно се връщат след Пиренейския договор и получават опрощение от Луи XIV. По време на Деволюционната война участието на Люксамбур е скромно като заместник командващ на Конде при лесното и кракто завладяване на Франш-Конте (1668).

През Холандската война[редактиране | редактиране на кода]

През последвалия мирен период обаче Люксамбур спечелва доверието на Лувоа и през 1672 г. е назначен за един от главнокомандващите на войските, които настъпват срещу оландия(Нидерландската война). Когато основните френски сили се оттеглят през 1673 г., той поема командата на останалите, като извършва прословутото отстъпление от Утрехт в Маастрихт с 20 000 души срещу 70 000 противници. Смъртта на Тюрен и оттеглянето на Конде (все през 1675 г.) отварят пътя на Люксамбур към най-високите военни постове и още през същата година той е произведен в чин маршал. След слабо представяне на рейнския фронт през 1676 г. следват нови успехи в Нидерландия – превземането на Валансиен през 1677[3] и победата над Уилям III, щатхаутер на Обединените провинции при Монс през 1678 г.[4] Тази битка послужва за неговото доказване като способен военачалник.[5]

Обвинения и затвор[редактиране | редактиране на кода]

В началото на мирния период Люксамбур бива въвлечен в дворцовите интриги около известната "афера с отровата". Той става жертва на неприязънта на всесилния военен министър Лувоа. Обвинен в правене на черни магии и опит за отравяне - подозрения колкото ужасни, толкова и невероятни, той трябва да отговаря пред съда на перовете.[6] Съдът не взема решение пет месеца, през които маршалът прекарва в тъмница. Организират се нови изслушвания и става все по-очевидно, че едва ли един маршал ще отравя обикновен буржоа. Накрая той е освободен (1680 г.) и заема поста началник на гвардейците на краля.

Медал по повод битката при Неервинден.

Деветгодишната война[редактиране | редактиране на кода]

Звездата на Люксамбур изгрява през Деветгодишната война. Споменът за затвора вече напълно е отминал и той е избран за командващ армията в Нидерландия. Според единодушното мнение на краля и Лувоа е единственият френски маршал, който е способен да се противопостави на Уилям III. На 1 юли 1690 г. Люксамбур печели може би най-бляскавата победа в кариерата си – над съюзническите войски на принц Валдек при Фльорюс.[7] Всички френски офицери признават, че се дължи на превъзхождащия гений на френския пълководец. На следващата година с действията си осигурява превземането на крепостта Монс. Вече с Уилям ІІІ насреща, той побеждава при Льоз - битка, в която 28 френски ескадрона разбиват 75 на противниците.

През 1692 г., докато Луи ХІV и маршал Вобан обсаждат Намюр, Люксамбур застава с 80 хил. души срещу Уилям ІІІ, за да не може да я прекъсне. На 3 август, след брилянтна измама съюзниците изненадват френската армия спяща и подготвят пълното ѝ поражение. Маршалът с невероятна бързина оттегля по-голямата част от армията си на ново бойно поле, вдъхва кураж на войниците си и извоюва победата. Така протича известната битка при Щайнкирк. На следващата, 1693 г., се стига до нова голяма битка, този път при Неервинден, близо до Брюксел. Този път французите изненадват противниците си, сред които има цяла френска бригада от избягали хугеноти след отмяната на Нантския едикт. Френските командири се надпреварват в проявите на кураж и изобретателност, дори и младият херцог дьо Шартър, бъдещият Филип ІІ Орлеански. В разгара на битката маршалът е спасен от собствения си син, който поема куршум с гърдите си. Загиват 20 000 души - 8 000 от страна на Франция и 1 000 от страна на съюзниците. Много историци смятат тази последна победа за най-значителния успех на Люксамбур. След нeя той е наречен „тапицер на Парижката Св. Богородица“, [8]тъй като успява да отнесе толкова много пленени знамена в прочутата църква, че с тях е могъл да я покрие напълно отвътре.

Всички тези победи се посрещат с възторг както от двора във Версай, така и от обикновеното население. Те са славни, но недостатъчни, защото не успяват да сломят духа на победения противник. Упоритият Уилям ІІІ все така стои стабилно на бойното поле и всеки път извежда силите си в строй и без паника. През 1694 г. Люксамбур е бездеен в Нидерландия, което е последната му кампания. Смъртта му в началото на 1695 г. е посрещната с облекчение от Луи XIV, който гледа на него с все по-голямо подозрение, спомняйки си, че и Конде е имал същата слава точно преди за се разбунтува срещу него по

време на Фрондата.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Dictionnaire de l'histoire de France, sous la direction de Jean-François Sirinelli, Paris 2006, p. 559
  2. Франсоа Волтер, Векът на Луи ХІV, София 2015, т. 1, с. 206
  3. Arthur Hassall, Louis XIV and the Zenith of the French Monarchy, London 1902, p. 189
  4. Stephen Baxter, William III, London 1966, p. 157 претендира, че всъщност победата е за съюзниците.
  5. Dictionnaire de l'histoire de France, p. 559
  6. Франсоа Волтер, Векът на Луи ХІV, София 2015, т. 1, с. 21-23
  7. Hassall, Louis XIV and the Zenith..., p. 280
  8. Волтер, Векът на Луи ХІV, т. 1, с. 212