Обсада на Карс (1855)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Обсада на Карс.

Обсадата на Карс през юли-ноември 1855 година е голямо сражение от Кримската война, което завършва с превземането на основната османска крепост в Армения и решава бойните действия в Кавказкия оперативен театър в полза на Русия.

Операциите срещу Карс започват през май същата година с прекосяването на границата от руския авангард. Към края на юли 27-хилядна армия, предвождана от генерал Николай Муравьов, сключва обсадата около крепостта, отбранявана от около 20 000 войници, начело с Васиф паша. В поредица от боеве през август казашката конница пресича опитите на гарнизона да попълни запасите си с провизии. Муравьов възнамерява да превземе силната крепост с глад, но новините за падането на Севастопол и за турски десант в Батуми, го подтикват към щурм. Атаката, проведена на 17 септември, е лошо организирана и изпълнена, така че щурмуващите части губят 7500 убити и ранени. Загубите на гарнизона са далеч по-малки (1400 души), но изтощените от недохранване и холера османци не са в състояние да нанесат контраудар. Въпреки това поражение и османската диверсия в Грузия, Муравьов затяга обсадата и принуждава защитниците (16 000 души) да се предадат два месеца по-късно.[1]

По време на мирните преговори в Париж през март 1856 година Русия се съгласява да отстъпи от Карс в замяна на Севастопол и другите съюзнически завоевания в Крим[2], но опитът на руските дипломати да използват града като разменна монета за Южна Бесарабия е неуспешен.[3]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Шефов, Николай. Битвы России. Москва, 2006. Стр. 230-231;
    Тарле, Евгений. Крымская война. Том II. Москва, 1944. Стр. 485-490, 493-495
    Uyar, Mesut. A Military History of the Ottomans. ABC-CLIO, 2009. ISBN 978-0-275-98876-0. Стр. 169-170
  2. Жуков, Е. М. (ред.) Советская историческая энциклопедия. Том 10. Москва, 1967. Стр. 856
  3. Тарле, стр. 526-532