Пешо Шиновски

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Пешо Шиновски
български генерал
Роден

Пешо Нинов Шиновски е български офицер, генерал-майор.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 5 юли 1921 година или 8 март 1911[1] във врачанското село Койнаре. От 1927 до 1931 г. учи в средно търговско училище. До юли 1931 г. учи в Самоковската гимназия. От 1933 до 1934 г. учи в Школата за запасни офицери. От 1934 е член на РМС, а от 1936 и на БКП. От 1934 до 1936 г. работи в стопанството на баща си и като магазинер. След това до 1941 г. е счетоводител в Популярна банка в родното си село. Ръководител е на РМС в селото. Завършва висше образование по финансови и икономически науки в Свободния университет в София (днес УНСС). През 1941 г. е мобилизиран като взводен командир в българския корпус в Югославия. През юли 1944 година се включва в Съпротивителното движение през Втората световна война и става партизанин в партизански отряд „Дядо Вълко“. Отделно е началник-щаб на Червенобрежкия район. На 1 октомври 1944 година е назначен за инструктор в четвърта армия и служи като помощник-командир на инженерно-свързочния отдел към армията с чин капитан[2]. От март 1945 до юли 1947 г. е командир на пехотна дружина и началник-щаб на четвърти пехотен полк. От юли до декември 1947 г. е комендант на Министерството на отбраната. Между януари и август 1948 г. е началник на Строевото отделение при Генералния щаб на армията. В периода август 1948-юли 1950 г. е началник на отделение „Повишение и награди“ при отдел „Кадри“ на Министерството на отбраната. От юли до ноември 1950 г. е временен началник на отдел „Кадри“. През 1951 г. завършва Военната академия в София. Между юни 1951 и януари 1955 г. е командир на Противовъздушната отбрана на България[3]. След това е заместник-командир на ПВО. По-късно продължава да служи в армията. От 8 септември 1959 г. е генерал-майор.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Протокол № 165 от 14 юли 1956 г., с. 26
  2. Ташев, Т., „Българската войска 1941 – 1945 – енциклопедичен справочник“, София, 2008, „Военно издателство“ ЕООД, с. 160
  3. Протокол № 165 от 14 юли 1956 г., с. 26